Елементарните частици

Сред повсеместното естествено варварство понякога (твърде рядко) човешките същества успяват да си оградят кътчета, стоплени от светлината на любовта. Кътчета, отделени от останалия свят, където царят съкровеност и любов.

Следващите две седмици Анабел посвети на писмо до Мишел. Писането вървеше трудно, непрекъснато зачеркваше и започваше отначало. Когато най-после приключи, писмото заемаше цели четирийсет страници; това бе нейното първо истинско любовно писмо. Пусна го на 17 септември, първия учебен ден в лицея; не й оставаше нищо друго, освен да чака.

Факултетът в Орсе — Париж XI, е единственият университет, изграден изцяло по модела на американски кампус. Студентите от първи до трети цикъл на обучение живееха в няколко пръснати из парка сгради. Орсе не е само учебно заведение, а и изследователски център на изключително високо равнище за изучаване на физиката на елементарните частици.

Мишел се настани в ъглова стая на четвъртия етаж на блок 233; жилището веднага му хареса. Имаше малко легло, бюро, лавици за книгите. От прозореца се виждаше морава, която плавно се спускаше към реката; ако се наведеше и погледнеше надясно, можеше да зърне бетонната грамада на ускорителя за елементарни частици. До началото на занятията имаше цял месец и засега корпусът бе почти безлюден; мяркаха се само неколцина африкански студенти, за които квартирата през август беше проблем, тъй като тогава студентското градче бе напълно затворено. Мишел разменяше по някоя дума с портиерката, а денем се разхождаше по брега на реката. Дори не подозираше, че му предстои да прекара в този корпус осем години.

Една сутрин, към единайсет часа, той се излегна на тревата сред равнодушните дървета. Сам се учудваше, че е способен да изпитва подобно страдание. Неговият мироглед, напълно чужд на християнски категории като изкупление и милосърдие и дори на понятия като свобода и прошка, се отличаваше преди всичко с особена механичност и безпощадност. Когато изходните условия са зададени, мислеше си той, когато параметрите на първоначалните взаимодействия са определени, събитията се развиват в едно неизбежно празно пространство и техният детерминизъм е необратим. Случилото се неминуемо е трябвало да се случи; друг вариант просто не е бил налице и затова никой не носи отговорност. Нощем на Мишел се присънваха абстрактни, заснежени пространства; омотаното му в бинтове тяло се рееше под ниското небе сред металургични заводи. Понякога денем срещаше единия от африканските студенти, дребничък малиец със сивкава кожа, и двамата се поздравяваха с кимване на глава. Университетският стол още не работеше; той купуваше консерви с риба тон от супермаркета „Континан“ в Курсел сюр Ивет, после се прибираше в стаята си. Свечеряваше се. Той се разхождаше из пустите коридори.

В средата на октомври Анабел му изпрати второ писмо, по-кратко от първото. Междувременно бе говорила по телефона с Брюно, който също нямаше никакви новини от брат си: знаеше само, че Мишел редовно се обажда на баба си, но по всяка вероятност ще отиде при нея чак за Коледа.

Една вечер, на връщане от упражнение по анализ Мишел откри в пощенската си кутия в общежитието бележка. На нея пишеше само: „Обади се на леля си Мари-Терез. СПЕШНО“. През последните две години почти не се бяха виждали с леля му Мари-Терез, нито с братовчедка му Брижит. Обади се веднага. Баба му бе получила втори инсулт и се намираше в болницата в Мо. Положението беше сериозно и дори може би много сериозно. Аортата била отслабнала и сърцето можело да не издържи.

Прекоси Мо пеша, мина покрай лицея; беше към десет часа. В същия този момент Анабел изучаваше някакъв текст от Епикур, светъл, умерен и донякъде досаден древногръцки мислител. Небето беше мрачно, водите на Марна — буйни и мътни. Лесно намери болничния комплекс Сент Антоан — ултрамодерна сграда от стъкло и стомана, открита само преди една година. Леля му Мари-Терез и братовчедка му Брижит го очакваха на площадката на четвъртия етаж; личеше, че са плакали. „Не зная дали трябва да я виждаш…“ — каза Мари-Терез. Той не отвърна нищо. Готов бе да преживее всичко, което трябваше да бъде преживяно.