Елементарните частици

Когато Давид срещна Анабел, в колекцията му имаше повече от петстотин жени, но никога преди не бе попадал на подобно пластично съвършенство. От своя страна Анабел бе привлечена от него така, както и всички останали. Тя се съпротивлява няколко дни и отстъпи едва една седмица след пристигането им. Зад къщата се бяха събрали трийсетина души и танцуваха в топлата звездна нощ. Анабел бе облякла бяла пола и късичка тениска с изображение на слънце отпред. Давид танцуваше съвсем близо до нея и от време на време я завърташе в такт с рока. Вече час, откакто танцуваха без умора под ту бързия, ту бавен ритъм на барабаните. Брюно се бе облегнал на едно дърво, неподвижен, със свито сърце и зорко следеше всяко тяхно движение. От време на време Мишел се появяваше в светлия кръг и веднага след това изчезваше в мрака. Внезапно се появи само на пет метра. Брюно видя как Анабел се откъсна от танцуващите, отиде при него и чу как го попита: „Няма ли да танцуваш?“. В този момент лицето й изглеждаше ужасно тъжно. Мишел отклони предложението с много бавно движение на ръката, подобно на някое отново върнато към живот праисторическо същество. Анабел остана неподвижна пред него в продължение на пет-десет секунди, после се обърна и се присъедини към групата. Давид я хвана през кръста и властно я привлече към себе си. Тя постави ръце на раменете му. Брюно отново погледна към Мишел; стори му се, че върху лицето на брат му блуждае усмивка. Той сведе очи и когато погледна отново, Мишел беше изчезнал. Анабел бе в прегръдките на Давид, устните им почти се докосваха.

Мишел лежеше в палатката си и очакваше деня. На разсъмване се разрази много силна буря и той с изненада установи, че малко се бои. После небето се успокои и заваля тих, монотонен дъжд. Капките глухо почукваха по брезента на палатката на няколко сантиметра от лицето му, но той се чувстваше защитен от досега с тях. Внезапно бе изпълнен с предчувствието, че целият му живот ще наподобява този миг. Ще премине покрай човешките вълнения, понякога ще се доближава много до тях; другите ще изпитват щастие или отчаяние, но нищо от всичко това няма нито да го засегне, нито да го споходи. Вечерта, докато танцуваше, Анабел на няколко пъти го бе търсила с поглед. Искаше да се помръдне, но не успя да го направи; имаше ясното усещане, че потъва в ледена вода. А наоколо всичко бе напълно спокойно. Чувстваше се отделен с няколко сантиметра пустош от света, пустош, която образуваше около него черупка или броня.

15

На другия ден откриха, че палатката на Мишел е празна. Бяха изчезнали всичките му вещи, но затова пък бе оставил бележка, на която просто съобщаваше: „НЕ СЕ ТРЕВОЖЕТЕ ЗА МЕН“.

Седмица по-късно си тръгна и Брюно. Докато се качваше на влака, си даде сметка, че през цялото това време не се бе опитал да ухажва момичетата, а към края дори бе престанал да разговаря с тях.

Към края на август Анабел установи, че месечното й неразположение се бави. Каза си, че дори така е по-добре: бащата на Давид познаваше един лекар, привърженик на семейното планиране, който имаше кабинет в Марсилия. Беше трийсетинагодишен, възторжен, с малки рижи мустачки и се наричаше Лоран. Показа й различните инструменти, обясни й механизма на всмукването и кюртажа. Държеше да установи диалог с клиентките си, които смяташе почти за приятелки. От самото начало подкрепяше борбата на жените и според него имаше още много да се прави в това отношение. Операцията бе предвидена за следващия ден, а разходите се поемаха от Асоциацията по семейно планиране.

Анабел се прибра в хотела напълно разстроена. На другия ден щеше да прави аборт, да прекара още една нощ в хотела и да се прибере у дома; такова бе решението й. От три седмици всяка вечер отиваше в палатката на Давид. Първия път малко я заболя, но след това изпита наслада, огромна наслада; дори не подозираше, че сексуалното удоволствие може да бъде толкова силно. При това не усещаше у себе си никаква привързаност към този тип; знаеше, че той много скоро ще я замени с друга и че може би вече е на път да го стори.

Същата вечер в приятелски кръг Лоран спомена с ентусиазъм случая на Анабел. Подчерта, че се бори за правата именно на девойки като нея; не бивало едно седемнайсетгодишно момиче („при това красиво“, едва не добави той) да съсипва живота си заради някакво ваканционно приключение.

Анабел ужасно се притесняваше от завръщането си в Креси ан Бри, но в действителност не се случи нищо. Беше четвърти септември; родителите й се зарадваха на нейния загар. От тях научи, че Мишел вече е заминал и се е настанил в студентското градче в Бюр сюр Ивет; те очевидно не подозираха нищо. Отиде при бабата на Мишел. Старата жена изглеждаше изморена, но я прие радушно и без проблем й даде адреса на своя внук. Вярно, беше й се сторило малко странно, че Мишел се прибира преди останалите; чудеше се освен това защо е заминал за общежитието цял месец преди началото на учебната година; Мишел обаче винаги си е бил странно момче.