Най-напред трябваше да разкажем вчерашното си преживяване. После легнахме да поспим, тъй като бяхме яздили през цялата нощ. Кисракдарът си легна много вероятно с радостно сърце, понеже консулът му бе казал, че след като е изпълнил условието за назначаване, утре ще бъде определен денят на сватбата.
Аз заспах бързо, но скоро бях събуден от някакъв ужасен шум, надигнал се пред къщата. Трябва да се бе случило нещо необичайно. Станах да се осведомя и тъкмо се канех да отворя вратата, когато консулът се втурна вътре и възкликна забъркано:
— Вие сте буден? Това е добре! Представете си, вие и моят зет трябвало да бъдете арестувани! Вън са заптиетата с голяма тълпа!
— Арестувани? За какво? — попитах.
— Били сте нахлули снощи при Отшелника и сте го окрали и даже ранили. Вчера той получил много пари и вие сте му ги отнели. Той ви е последвал дотук и е съобщил на кадията.
— Та това е невъзможно! Първо му нося парите от четирийсет мили далеч, а сетне нахълтвам в дома му, за да го окрада?
— Да, това е глупост, но много сериозна и опасна за вас глупост!
— Какво искате да кажете?
— И още питате, мосю! Е, да, вие се осланяте на това, че сте чужденец, а аз — консул. Аз мога да откажа да ви предам, това е вярно. Но имайте предвид, че се намираме във времето на хадж! Тогава мохамеданинът е непредсказуем. В града се намират стотици поклонници, натъркаляни по всички сокаци и мегдани. Попадне ли една-единствена искра в тази лесно възнламенима маса; ще възникне пожар, чийто резултат изобщо не може да се предвиди.
— Мисля, че една четвърт от тукашното население се състои от християни.
— Да, но от арменски, които към нас, малкото католици, са по-враждебно настроени от самите мохамедани. Колко често са смущавали нашата литургия, която трябва да отслужваме кажи-речи скришом. Те заплашваха да изгорят малката ни клета капела! На тези християни, за съжаление, не можем да разчитаме. Признавам, че се намирам в голямо затруднение.
— На което скоро ще се сложи край, защото аз нямам намерение да ви създавам затруднения с присъствието си. Кажете ми само едно, можете ли да откажете предаването на кисракдара?
— Не, той е турски поданик.
— Добре, тогава ни предайте!
— Казвате го, защото подценявате опасността, в която се намирате. Чувате ли?
Той ми обърна внимание върху шума вън. Аз долових:
— Ес Сабби, Ес Сабби! Хиристиянлар дишари, дишари хиристиянлар! (Прокълнатия, Прокълнатия! Християните вън, вън християните!)
Това действително звучеше опасно. Ако попаднехме в ръцете на тази възбудена мохамеданска сган, нямаше да сме сигурни за живота си.
— Само един изход ли има къщата? — попитах по тая причина.
— Не. През градината може да се излезе на една задна улица.
— А колко заптиета е изпратил кадията?
— Шест.
— Тогава нека трима от тях ни преведат през градината, а другите трима да успокоят тълпата, като кажат на добрите хорица, че вече се намираме при кадията.
— Така става, да, така става, мосю! И за да не си помислите, че искам да ви изоставя, ще ви придружа до кадията.
— Много добре, мосю! Нашата невинност при всички случаи ще излезе наяве, но е възможно и да не мога да мина без вашата подкрепа.
Две минути по-късно ние, а именно консулът, кисракдарът и аз, минахме през градината, придружавани от трите заптиета, и по няколко малко оживени улици стигнахме до жилището на кадията, което също имаше задна врата. Възползвахме се от нея. Аз имах при себе си всичко, което ми принадлежеше, също пушките. Бяхме преведени през един широк двор, в който стоеше голяма тълпа. Днес бе ден за съдене, а в Ориента това си е равносилно на зрелище, което значи да се присъства на съдебната процедура, да се чуе присъдата и да се гледа незабавното й изпълнение, при което се стоварват много тояги. После отидохме в едно просторно помещение, работната стая на кадията. Той беше сам.
Този представител на султанското правосъдие беше един дебел турчин с доброжелателен израз на лицето — добродушието струеше от очите му. Той поздрави консула с добре дошъл, като му стисна ръката и посочи към избора от натъпкани лули, които лежаха на едно килимче заедно с тлеещ мангал. Кисракдара като разколник той очевидно не забелязваше. Мен обаче измери с остър поглед и после каза:
— Ако ти си откраднал парите, по-добре си кажи веднага. Аз и тъй, и тъй ще съумея да ти изтръгна признанието!
Вместо отговор аз му връчих тенбиха и седнах до консула да си запаля като него една лула. Моето поведение и съдържанието на документа смутиха кадията. Той се почеса първо по челото, после по носа, след това зад ухото и рече:
— Тая работа май стои съвсем другояче, отколкото си мислех. А?
— Възможно — отговорих. — Ти как всъщност си я представяше?
— Че ти си крадецът!
— Да, тогава действително щеше да е много просто. Първо получавам полагащия ми се бой, а сетне ме затварят за ред години. За съжаление, аз, първо, не съм този апапин и, второ, понеже съм немец, тоя процес би трябвало да се разглежда на друго място.
— Но ти вчера все пак си бил при миралая Осман бей, когото наричат Отшелника?