Ес Сабби — Прокълнатия

Поклонническите тълпи накрая станаха толкова многобройни, че почти вече не можехме да ги избягваме. Всички отиваха към Урумджили, за да се възползват от въжения ферибот за прехвърляне на протичащия между това градче и Кайсарийе буен Къзъл Ирмак. Сред тях не забелязвахме нито един ездач — сигурен белег, че имаме пред себе си онзи квас, който лесно може да бъде доведен до ферментация. Най-много някой да подтикваше пред себе си окаяно магаренце, което трябваше да носи неговия още по-окаян багаж.

Беше минал обяд, когато видяхме пред себе си първото обработено поле. Зад живите плетове и групичките овощни дървета се издигаше на височина тънка, чудато оформена тухлена зидария, на която бе съдено да представлява минаре. Бяхме стигнали близо до Урумджили.

Вдясно от нас, на може би два километра от града, видях една група от няколко дъба от едрожелъдния малоазиатски вид. Под тях стоеше редом с маслинови и черничеви дървета една къщичка, оградена от дувар. А далеч назад хоризонтът бе обагрен в тъмно, много вероятно от някоя гора. Кисракдарът посочи къщата и каза:

— Там живее моят баща, Отшелника. Лесно можеш да стигнеш дотам между тютюневите и шафранови ниви. Ако по изключение вратата е отворена, не влизай в двора! Кучетата ще те разкъсат. Почукай на таса до портата!

— Добре! Ти къде ще останеш?

— Ще яздя до гората, дето я виждаш там отзад. Ако през следобеда имаш нужда от мен, ела ме вземи. Аз ще те видя, когато идваш. В противен случай ще приема, че тази нощ ще останеш като гост на татко, и все някак ще ти привлека вниманието.

— Ти нямаш нищо за ядене, а до града не бива да яздиш. Ще трябва да гладуваш.

— Ако градът не беше пълен с поклонници, които ще ме охулят, бих могъл да яздя до моята годеница. Преди да се свечери, не мога да рискувам. Няма да гладувам защото по полето растат колкото щеш дини и пъпеши, с които мога да се заситя. Бог да ти дава щастие в твоето намерение и да позволи да успее!

Той препусна в посока към гората, а аз насочих животното си между нивята, за да стигна до къщата. Тя стоеше самотно в прежурящия слънчев зной. Короните на дърветата, надзъртащи над дувара, бяха оклюмали листа. Дуварът беше дебел и висок. В предната страна се намираше една заключена порта. До нея висеше малък метален тас и чукче. Почуках и от другата страна на дувара тутакси се надигна многогласен кучешки вой, който трая някъде към пет минути и спря после при подвикването на човешки глас. Гласът — беше женски — попита след това при вратата за желанието ми.

— Осман бей, бившият миралай, вкъщи ли си е? — осведомих се аз.

— Кой си ти?

— Пратеник на неговия приятел Саид Калед паша, валията на Енгрийе.

— Почакай!

Слязох от коня и зачаках търпеливо. Мина половин час. Седнах до портата в буйния треволяк и буренак и мина още половин час. Издрънках отново. Същият кучешки вой и отново гласът:

— Кой е вън?

— Все още пратеникът на валията.

— Чакай!

Седнах пак и чаках цели два часа. Тогава през нивите се зададе един престарял, прегърбен и облечен само в парцали мъж, спря пред мен при вратника, погледна ме навъсено със сълзящите си очи и не проговори нито дума.

— От къщата ли си? — попитах аз. Оня кимна утвърдително.

— Миралаят у дома ли си е?

Той поклати глава, с което искаше да каже не.

— Искам да говоря с него. Той къде е?

Нови отрицателни кимвания. Тогава аз изстрелях единствения си куршум:

— Нося му пари… много пари!

Бях улучил в центъра, защото, едва бе отзвучала магическата дума „пари“, и старият извика с внезапно отънял, фалцетен глас:

— Пари? Много пари? Почакай, синчето ми, почакай само съвсем мъничко, любимецо на Аллах, пратенико на Щастието! Аз ще ида да доведа Абдал. Той се намира в града, за да държи на поклонниците свети речи. Той е главният на сектата „Чок Кескинлар“11 и има със своите братя от ордена задължението да повишава въодушевлението на вярващите за благочестивото пътешествие.

Той бързо се отдалечи.

— Колко дълго трябва да чакам? — успях да викна подире му.

— Само броени минути — изкряска стой обратно и вече беше изчезнал.

Мда-а, „Парата прави краката“.

Значи Отшелника беше оглавяващият най-строгите мюсюлмани. В такъв случай аз си имах работа с един истински фанатик. Радостта от имането при него също не беше по-малка от благочестивостта, защото когато приех, че пратеникът е стигнал приблизително града, вече видях двамата да се задават оттам.

Осман бей трябва да имаше шейсет и пет години, но беше все още със запазена стойка и добре сложен, и имаше строгия и същевременно дързък израз на каещ се грешник. Той ме проучва няколко мига и после каза:

— Носел си пари? Дай ги! От кого са?

— От Саид Калед паша.

— А-а, някое дарение за моите братя от ордена. Дай ги!

Миралаят беше протегнал към мен ръка.

— Това не е дарение, а нещо друго.

— Кажи тогава какво!

— Не тук. Аз мога да обсъдя тази работа с теб само в жилището ти.

— Не става, защото аз не пускам чужди хора.

— Съжалявам. Един пратеник на валията не е мъж, който може да бъде на бърза ръка отпратен от портата като просяк. Аз си тръгвам.

Качих се на коня, без той да попречи на това, и добавих още: