Ес Сабби — Прокълнатия

— Вие сте тръгнали малко да се поразходите с конете, без да ни питате — казах аз. — Саид Калед паша ще ви осведоми дали някой може да си позволи такова непокорство, без да си получи наказанието.

— Разкажи му! — присмя се чаушът.

— Да. Ще го уведомя.

— Но само по-скоро, иначе би могло да стане твърде късно!

— Ще се погрижа да не настъпи нещо, което би могло да ви избави от боя.

— Прави каквото си щеш. Нас това хич не ни засяга. Ние няма да придружаваме някакъв си там гяур и ти нищо не можеш да ни заповядваш. Ти върви, където си щеш, а ние пък ще правим каквото си искаме.

— Аз действително ще правя каквото искам. Дали и вие ще имате това удоволствие, е друг въпрос. Аз бих могъл да ви взема конете, защото са ми дадени срещу разписка, но ще ви ги оставя, и ви пожелавам да не си влошавате положението.

Ако арнаутите бяха по-умни, щяха да разберат какво исках да кажа. Аз се извърнах и отидох в къщата да потърся съдържателя. Скоро го намерих и той ни съобщи, че имал в конюшнята коне за нас. Ние изпихме кафето, което ни предложи, и отидохме после да видим животните. Три бяха, наистина, но като ги огледах по-внимателно, видях, че само един беше отпочинал. Другите два бяха онези, на които арнаутите се бяха отдалечили тайно от нас. От съдържателя разбрах, че двамата подофицери са заминали, докато сме си пили кафето. Те бяха присвоили добрите коне и ни оставили своите изтощени, които ние волю-неволю трябваше да вземем, защото в тая малка дупка други не можехме да получим. Но бедата не беше голяма, защото днес исках да стигна само до Урумджили, който е отдалечен на около пет часа езда от Богазлаян.

Пътят водеше по протежение на един малък приток на Тарла и пред себе си имахме открито поле. Когато кисракдарът каза, че по-късно ще минем през една голяма и гъста гора, аз заявих:

— Тогава трябва да внимаваме, защото арнаутите сигурно са се скрили там.

— Скрили? С каква цел?

— За да ни убият.

— Убият? Сериозно ли говориш, ефенди?

— Да.

— Значи ги считаш, макар да бяха длъжни да те закрилят, за убийци?

— За убийци, целящи грабеж. Досега не ти казах никакви подробности. Но сега, когато по мое мнение наближава решителният миг, трябва да ти обърна внимание. Те присъстваха, когато валията говореше за парите на баща ти, и знаят, че ги нося със себе си. Една такава сума може да изкуши и по-честни хора.

— Плашиш ме! Значи те не затова, че сме християни, а заради парите са се махнали от нас?

— Действително!

— Но те сигурно все пак са получили от Саид Калед паша строго нареждане и понеже са войници, всяко неподчинение ще им се зачита двойно.

— Що се отнася до това, арнаутите трябваше дори да положат своята клетва, че ще изпълняват задълженията си. Но като си припомня добре, дословният текст на тази свята клетва беше така съставен, че би могъл и другояче да се тълкува. Те се заклеха да се грижат за моята сигурност, докато съм им поверен, така както за своята. Тъй като те се отделиха от нас, аз вече, поне по тяхно мнение, не съм им поверен и те следователно са освободени от святата си клетва.

— Това е подозрение, което ми е доста трудно да споделя. Те все пак са доверени лица.

— Какво доверие заслужават, те ясно ни показаха. Ако просто искаха да се отърват от нас, можеха да се върнат в Енгирийе и да кажат там, че съм ги отпратил обратно. Но защо продължават да яздят и, което е най-важното, защо се придържат пред нас, а не зад нас? Аз съм убеден, че искат да откраднат парите.

— Позволи ми само още едно възражение: те са твои закрилници, следователно трябва да са при теб. Ако ти се случи нещо, подозрението на валията веднага ще се насочи към тях. Те го знаят също така добре, както ти го казвам.

— Не забравяй, че те имат достатъчно оправдания. Аз съм бил нападнат, защото съм ги отпратил. Впрочем сумата, която имам у себе си, за тези хора означава едно голямо състояние. Те навярно не биха се върнали на служба, а биха отишли някъде другаде, където никой няма да ги открие, което при големината и състоянието на тази обширна империя би било много лесно. Ти можеш да си се съмняваш, но аз съм убеден, че моето подозрение не ме подвежда.

— Тогава трябва да помислим как да ги отбегнем, ефенди!

— Има ли някакъв друг път за Урумджили?

— Оттук всъщност не, но можем да тръгнем надясно към Хаджи Бекташ и после от половината път да поемем обратно през горите и планините.

— За тая работа нямам никакво желание. Колко дълъг би бил този обиколен път?

— С нашите преуморени коне бихме стигнали, наистина, много късно вечерта.

— Значи да изгубим повече от половин ден? Заради тия негодяи със сигурност не. Продължаваме си ездата.

— Ами ако те наистина ни дебнат в гората?

— Ти си бил офицер и аз мисля, че не се страхуваш.

— Аз не познавам страха, но не мога да бъда лекомислен. Срещу куршума на един скрит в гората убиец и най-голямата смелост не може да те защити.

— Това го знам и аз. Малко предпазливост е достатъчна.

— Ще ти каже ли предпазливостта къде се крие убиецът, та да можеш да го отбегнеш?