Ес Сабби — Прокълнатия

— Тогава знай, че и аз като баща си бях офицер. Името на баща ми и приятелството на Саид Калед паша бяха известни, така че бързо растях по чин. На двайсет и четири години вече бях кол агаси10 на драгуните в Кайсарийе. Службата ме отведе в къщата на френския консул. Видях дъщеря му, обикнах я, отидох отново, намерих ответна любов и ето как бях доведен до истината на християнската вяра. Позволи ми да бъда по-изчерпателен! Беше тежко време, време на съмнение и борба, време на щастие и горест. Любовта беше моя водителка, а убеждението — опората, за която се държах изправен. Отказах се от прежната вяра не от влечение по любимата, а с пълната убеденост, че не пътят на Мохамед, а този на Христос води към Аллах и Небето. Баща ми ме прогони и прокле. Трябваше да напусна службата, но годеницата ми остана вярна, а консулът ми обеща ръката на дъщеря си веднага щом си намеря нов пост в замяна на изгубения. В продължение на много, много месеци полагах усилия, ала отвсякъде отцепникът, Ес Сабби — Прокълнатия, биваше отритван. Накрая се обърнах към Саид Калед паша, моя раншен благодетел, който междувременно беше станал валия на Енгирийе. Той ми беше сърдит, не бе в състояние да ми прости отцепничеството, ала все още ме обичаше и ме повика при себе си. Сега идвам от него и имам в джоба си назначение за кисракдар на Малатийе. Този прочут султански развъдник на коне се намира недалеч оттук, но в друга провинция. Аз значи няма защо да се опасявам от досегашните нападки и въпреки това ще бъда близо до татко, за да мога да използвам всяка възможност за сдобрение с него. Бог да благослови валията! Той е строг мъж, но верен и истински приятел!

— Да, такъв е. Той дори ме натовари да поговоря с баща ти за теб и ако е възможно да го склоня за одобряване.

— Саид Калед паша го е сторил? Наистина ли?

— Да. Той в действителност не се изрази ясно, тъй като не искаше да пъха пръста си в чужди рани, но сега знам какво е имал предвид, и ако ти позволиш, с удоволствие ще изпълня тази заръка.

— По-добре не го върши, ефенди! Опитът ще се провали и би могъл всичко да влоши. Е, да, ако не беше християнин! Като пратеник на валията моят баща ще те посрещне добре, макар да не пуска никакви външни хора при себе си. Но веднага щом узнае, че си християнин, ще насъска кучетата срещу теб.

— От това не се страхувам, защото му нося една радостна вест, която напразно е чакал петнайсет години.

— Петнайсет години? Тогава сигурно се отнася за неговата пенсия?

— Да. Тя му е била отпусната и аз я нося заедно с лихвата и сложната лихва, за да му я връча.

— Какво голямо щастие! Баща ми стана отшелник и мизантроп не само от гняв, че му отказваха изплащането на пенсията, а и защото е толкова беден, че едва е в състояние да живее. Аз делях с него доходите си, които вече нямам. Да, сега и аз мисля, че ще бъдеш добре дошъл за него и че можеш да рискуваш да споменеш за мен. Дано Бог даде да имаш успех!

— Тук ми идва една идея. Не би ли било по-добре ти самият да му занесеш парите?

— Не, не! Баща ми няма да ги приеме. Ти трябва да ги занесеш, ти, не аз. Но аз едно мога да сторя, а именно да стоя наблизо, за да можеш, ако усилията ти се увенчаят с успех, веднага да ме повикаш.

— Има ли някое подходящо за целта място?

— Да, аз предварително ще ти го покажа. Колко добре, колко чудесно, че се срещнахме, ефенди! Навярно ще мога да занеса на моята годеница не само заповедта за назначение, но и вестта за помиряването с татко. Кажи дали мога да направя нещо за твое добро, ефенди! Моето приятелство ще ти принадлежи докато съм жив.

— И аз ти предлагам своето, макар че след като се разделим, едва ли някога ще се видим отново. Моето родно място се намира твърде далеч оттук.

— Къде?

— В Алемания, където ти най-вероятно никога няма да дойдеш. Въпреки това винаги ще пазя сърдечен спомен за теб.

Не е трудно да си представи човек, че сега общувахме по по-друг начин отпреди. Той проявяваше оживление, нетипично за един турчин, и за кратко време ми разказа цялото си житие-битие. За жалост, разговорът ни от време на време страдаше от унизителни прекъсвания. Колкото повече наближавахме Богазлаян, толкова повече хора имаше, които го познаваха, и тъй като срещахме само мохамедани, тръгнали на поклонническо пътешествие, тоест верски престараващи се люде, той беше принуден, колкото пъти го разпознаеха, да слуша най-отвратителни ругателства. Ние често се отклонявахме от пътя, за да избегнем по околен път подобни оскърбления. В Богазлаян ханджията дори отказа да го подслони и се наложи повторно да му покажем тенбихите на валията, докато под страх от наказание той прояви готовност да ни даде храна и подслон и се погрижи на следващия ден за три коня. В мен се надигна предчувствието, че ще дойде и нещо още по-лошо.