Ес Сабби — Прокълнатия

На утрото моите арнаути никакви не се мярнаха. Ханджията ми каза, че взели двата най-добри коня и заминали. Приех, че те са сметнали под мохамеданското си достойнство да ме придружават по-нататък, ала за мое неприятно учудване не бяха поели в посока обратно към Енгирийе, а бяха продължили да следват досегашния ни път. Това нямаше как да не ми направи впечатление. Те знаеха за парите, които носех и аз реших да бъда предпазлив.

Моята цел за днес беше Богазлаян и кисракдарът прояви разбиране. Ние имахме три коня, които обаче не струваха нищо. Аз се нуждаех само от един, той — от два, тъй като имаше багаж със себе си. Приятно ми беше, дето познаваше пътя, ала компанията му не ми предлагаше нищо повече, тъй като той и днес беше скъп на думи като вчера вечерта. Забелязах, че тайно ме измерва с изпитателен поглед и че лицето му при това в никой случай нямаше враждебен израз. Много му се искаше, изглежда, да влезе в по-близки отношения с мен, но сякаш някаква особена причина го възпираше.

Днес си пролича повече отколкото предишните два дни, че наближава времето на поклонничеството. Минавахме край отделни групи и цели шествия благочестиви мохамедани, които отиваха пеша към сборния пункт на тази провинция. Аз навсякъде поздравявах, но отговор нямаше. Учудваше ме, че моят спътник се държеше също така. Не го чух нито веднъж да викне обичайното „Аллах ху“. Хората намираха поведението ни нерелигиозно и сигурно биха подхващали караница, ако не минавахме винаги бързо край тях. Но веднъж, беше по пладне, ми направи впечатление реакцията на един мъж, принадлежащ към една малка поклонническа група, край която минахме. Като съгледа моя придружител, той се изхрачи на няколко пъти и се провикна със силен глас:

— Ес Сабби, Ес Сабби9! Виждате ли го? Изплюйте се пред него, плюйте по него! Смъкнете го от коня, отцепника, дето се отдръпна от Аллах и Пророка! Проклета да е душата му!

Придружниците на тоя мъж се включиха в крясъците и понечиха да откликнат на поканата му. Кисракдарът обаче подкара коня си в галон и аз го последвах. Когато те вече не ни виждаха, той забави коня и каза смутено:

— Ние трябва да се разделим, ефенди, защото моето присъствие, както виждаш, лесно може да стане опасно за теб.

— По какъв начин? Защо те оскърбяват?

— Защото мислят, че имат такова право. Аз бях мюсюлманин, но сега съм християнин. Тъй, вече го знаеш. Сега се изплюй и ти пред мен!

— Ще го пропусна. Та нали в такъв случай ще трябва да заплюя и самия себе си, защото аз също съм християнин.

Той бързо се изправи на седлото, погледна ме радостно и извика:

— Ти християнин! Аз те считах за строг изповедник на Пророка, защото снощи ми каза, че искаш да посетиш Абдал Осман бей. Този мъж не говори с никой християнин.

— Онова, което имам да му кажа, е от такъв характер, че той ще говори с мен.

— Тогава вестта ти трябва да е много добра. Ти веднага ми допадна, когато те видях снощи. Ако знаех, че и ти си християнин, щях да се отнеса другояче с теб. Прости ми, ефенди!

— Ти също ми хареса и аз ще остана при теб, ако разрешиш. Нека тези хора си ругаят! Те могат да ни стигнат само с думи, а те са безопасни. Като спомена Осман бей… познаваш ли го?

Той забоде поглед надолу и после възкликна:

— Дали го познавам! Та той е създателят на моя живот, моят баща, аз съм негов син, неговото единствено дете.

— Как! Тогава ти си бил при валията?

— Да. Валията е приятел на баща ми и обича и мен, макар да ми се гневи заради отцепничеството. Ох, ефенди, колко щастлив станах чрез светата религия и колко нещастен заради сърдечната мъка, която причиних на татко и майка! Това ти изобщо не можеш да проумееш!

— Разбирам го. Баща ти е най-строгият следовник на исляма, а ти, неговото единствено дете, си отхвърлил Корана. Аз познавам Библията и Корана, ярката, даряваща живот светлина на християнството и пламтящия, прегарящ огън на учението на Мохамед, но познавам също човешкото сърце и разбирам, че баща ти те е отблъснал от себе си.

— Той не само ме отблъсна, а… прокле. Ти чу, че ме наричат Ес Сабби — Прокълнатия. — Турчинът беше силен мъж, с характерен вид и все пак сълзи напираха в очите му, когато продължи: — И нищо, нищо не може да го примири, освен моето връщане към лъжеучението на исляма. Това обаче за мен е невъзможно.

— Да, продължавай да вярваш! Небесният Отец стои безкрайно по-високо от физическия. Божията любов ще ти замести земната, която си изгубил.

— Аз я изгубих, но и спечелих. Любовта на бащата се превърна в омраза и проклятие, в замяна обаче аз си извоювах една друга любов и тази любов именно ме поведе към правата вяра. Може ли да ти кажа как стана?

— Бъди убеден, че изпитвам най-дълбоко съпричастие.