Ес Сабби — Прокълнатия

— Отнася се до твоята пенсия, която сега най-сетне щеше да получиш. Остани със здраве!

— Стой! — викна тогава оня, като улови юздите. — Моята пенсия? Слез и влизай вътре! Няма да те пусна да си тръгнеш.

Аз се смъкнах привидно колебливо. Той беше отворил портата, пристъпи в двора и подвикна на трите грамадни кучета, които стояха там нащрек, и те се оттеглиха. Старият сълзливко, пое коня им, а аз тръгнах с неговия господар към вътрешността на къщата, която беше крайно бедно подредена. Одаята, в която влязохме, имаше като единствена мебел една стара черга и ние седнахме на нея.

Тази сиромашия може да послужи като мерило за отчитане запленението, което изпита Отшелника, когато му наброих петнайсетгодишното неизплатено възнаграждение ведно със сложната лихва. Той плуваше в блаженство, излезе бързо да уведоми жена си и се върна после да ми каже, че съм негов гост и трябва да отида с него до града, за да присъствам на тържественото посрещане на отделните поклоннически шествия и при освещението на святото знаме.

То не беше прочутото знаме, което всяка година бива отнасяно до Мека от една богато нагиздена камила, ала въпреки това ми се прииска да откликна на поканата. Затова се съгласих.

Най-напред бях нагостен, много набързо наистина, с най-доброто, което къщата предлагаше — мляко и няколко плода. Абдал беше разкрил радостта си само в продължение на миг, но сега той отново се бе затворил. Същински разговор нямаше и сега толкова по-малко беше редно да започна приказка за неговия син. Още ненаситил се, трябваше да отида с него в града — една мръсна дупка, която имаше повече купища развалини и отломъци отколкото къщи.

Посрещането на пристигащите една след друга и често само преминаващи поклоннически тълпи се състоеше от един дрезгав крясък „Аллах!“, а за освещаването на „святото“ знаме по-добре нищо да не казвам. Тези хора бяха бесни в своята религиозна екзалтация. Дервишите ревяха като тигри, нараняваха се, за да посветят кръвта си на Пророка, и се впускаха в какви ли не други подобни смахнатости. Аз се зарадвах, когато Абдал ме покани след спускане на мрака да тръгна с него обратно към къщи, за да вечеряме. Дали щях да постигна целта си по отношение на неговия син, беше повече от съмнително. Абстрахирайки се от факта, че изобщо притежаваше кораво сърце, той беше толкова вкостенял ислямит, че за опрощение можеше да се мисли само при някакви съвсем изключителни обстоятелства. Въпреки това бях решил след вечерята да си опитам късмета. Само че работата щеше да се реши още по-рано.

Когато минавахме през портата, кучетата трябваше отново да бъдат държани настрана от мен. Луната беше изгряла и аз видях коня си да пасе под дърветата. Седлото и сбруята висяха на един кол до стената на къщата. Миралаят ме отведе в стаята, в която вече бях бил, и отиде, за да провери при жена си дали яденето е приготвено. Едва се бе отдалечил и яростно изкрещя. Ревеше като откачен. Пороят от неговите думи остана неразбран за мен. Ясно чух само думата „Сабби“, „Прокълнатия“, и често повтаряното проклятие „Аллах парчаламах“, което означава нещо като „Аллах да те раздроби, да те направи на парчета!“

Както чух по-късно, неговият син ме чакал напрегнато и нетърпеливо и като се стъмнило, не можал повече да се владее. От кучетата като син на къщата нямало защо да се бои. Не заварил баща си и мен и отишъл при майка си, където бащата сега го беше открил. Осман бей нападна сина си с юмруци, повали го на земята и го заудря, като кълнеше и викаше. Майката поиска да възпре вбесения съпруг, ала бе запратена от него с такава сила в ъгъла, че остана там да скимти. Младежът се изправи, за да държи баща си надалеч. Това повиши неговата ярост до такава степен, че той грабна една заредена пушка от стената и я насочи към него. Осман бей сигурно щеше да стреля. Кисракдарът съзна, за щастие, че е невъзможно да се разбере по мирен начин с този безумен човек, и удари на бяг. За да излезе от къщата, трябваше да мине през стаята, в която се намирах аз. Той нахълта от едната страна и понечи да се измъкне от другата. Тогава ме видя и спря. Но баща му вече се появи с пушката в ръка и я насочи към него. Аз скочих и избих цевта настрани. Изстрелът отекна, куршумът мина до главата на сина му и се заби в стената.

— Какви ги вършиш, нещастнико! — викнах на Осман бей. — Собствения си син ли искаш да убиеш?

— Мълчи! — прогърмя оня към мен. — Защо ми пречиш да накажа тоя вероотстъпник, това куче, дето се отвърна от Аллах, тоя прокълнат, когото не очаква нищо друго, освен Адът с всичките негови мъчения!

— Той е твой син и ти си негов създател!

— Аллах да ми прости, че съм негов баща! Откъде обаче знаеш ти, че е така? Нима го познаваш?

— Да, аз яздих няколко дни с него.

— Значи си знаел, че той се намира тук, че е искал да дойде при мен?

— Да.

— И не ми го каза! Тогава той — дано Аллах го накаже! — сигурно е премълчал пред теб, че е станал гяур, християнско куче?

— Не, той ми го каза.

— И ти не го заплю, не го прати по Шейтана?