Есенен мост

… Генджи се озовава сред тълпа от крещящи мъже, облечен в грубите дрехи на чужденците. Те не носят прически. Косите им са в пълен безпорядък като на луди хора и затворници. Напълно необичайно за него, Генджи се оглежда за оръжия, от които да се брани, но не намира нищо. Никой не е въоръжен. Това трябва да означава, че вече не са самураи. Опитва се да намери собствените си мечове. Но не може да помръдне нито главата, нито очите, нито ръцете, нито краката, нито една част от тялото си. Той върви право напред по дългата пътека между редиците, някакъв странник в неговото собствено тяло. Поне осъзнава, че тялото е неговото, макар докато върви напред, да не вижда нищо от него освен малка част от ръцете.

В дъното седи възрастен мъж с бяла коса и удря с малък дървен чук върху нещо, поставено на масата.

— Тишина! Тишина! Охраната да въдвори ред!

Гласът се губи в потока от думи от двете страни на пътеката, по която върви Генджи.

— Проклет да си!

— Бандзай!17 Ти спаси нацията!

— Прояви достойнство и се самоубий!

— Нека боговете и Буда те благословят и те закрилят!

Гласовете му показват, че той с еднаква жар е мразен и почитан. Одобрителните викове идват отляво, а проклятията — отдясно. Той вдига ръка, за да поздрави почитателите си. В това време странникът Генджи вижда, че ръката наистина е неговата, макар и белязана от хода на времето.

Миг по-късно отдясно идва вик:

— Да живее императорът!

Върху него се нахвърля млад мъж. Той носи тъмна униформа без емблеми или отличителни знаци. Косата му е подстригана съвсем късо. В ръцете си държи къс меч вакидзаши.

Генджи се опитва да се отдръпне и да се защити. Тялото му обаче не помръдва. Докато е принуден само да наблюдава безучастно, младият мъж вкарва меча дълбоко в гърдите на Генджи. Странник или не, той усеща внезапния удар и едно остро парещо чувство, сякаш е ужилен от огромно отровно същество. Кръв изпръсква лицето на неговия нападател. След секунда Генджи осъзнава, че кръвта е неговата собствена. Изведнъж мускулите му омекват и той се свлича на земята.

Сред лицата, взиращи се в него, е и лицето на една необикновено красива млада жена — красотата й е едновременно нетипична и неизмерима. Очите й приличат на лешници, косата й е светлокестенява, чертите й са прекалено едри и чувствени и подсказват, че тя е от чужденците. Напомня му на някого, но не може да си спомни точно на кого. Тя пада на колене и без да обръща внимание на кръвта, взима главата му в ръце.

Усмихва му се през сълзи и казва:

— Ти винаги ще бъдеш моят сияен принц.

Това е вид игра с името на Генджи, същото име като на древен митичен герой.

Генджи усеща, че тялото му се опитва да проговори, но никакви думи не излизат. Вижда как нещо проблясва на дългата й гладка шия. Медальон със стилизирана лилия. След което престава да вижда, да чува и да усеща…

— Господарю Генджи! Господарю Генджи!

Той отвори очи. Прислужничката Уме бе коленичила до него и го гледаше разтревожено. Повдигна се на лакът. Докато е бил в безсъзнание, бе паднал от стаята в градината.

— Добре ли сте, господарю? Извинете, че дойдох без разрешение. Стоях пред стаята ви, чух глух удар и когато ви повиках, вие не отговорихте.

— Добре съм — отвърна Генджи. Той се опря на Уме и седна на терасата.

— Може би ще трябва да повикаме доктор Одзава — предложи Уме. — За всеки случай.

— Да, може би. Изпрати някой да го повика.

— Добре, господарю Генджи — тя забърза към вратата, прошепна нещо на една друга прислужничка, която чакаше там, и бързо се върна.

— Да ви донеса ли чай, господарю?

— Не, просто остани при мен.

Припаднал ли беше? Или най-сетне това бе едно от виденията, които очакваше? Възможно ли бе? Нямаше логика. Ако беше видение, той бе видял собствената си смърт. Каква беше ползата от него? За първи път в живота си изпита дълбок, смразяващ страх. Може би вместо да стане ясновидец, той бе обречен на ранно умопомрачение. Това се бе случвало често в неговото семейство. Все още замаян от падането и видението или съня, или халюцинацията, той загуби равновесие.

Уме ловко го опря на тялото си.

Генджи се облегна на нея твърде уплашен. Днес щеше да изпрати съобщение на дядо си и да го помоли бързо да дойде в Йедо. Само Киори можеше да обясни какво се бе случило с него. Само Киори можеше да прозре смисъла, ако въобще имаше такъв.

Преди обаче вестоносецът да потегли, друг вестоносец пристигна от замъка „Облак врабчета“.

Окумичи-но-ками-Киори, воинът и пророкът, уважаваният велик владетел на Акаока в продължение на шейсет и четири години, беше мъртъв.

2 Розата „Американска прелест“