Есенен мост

Аяме щеше да каже това на Чиаки, но по-късно. Сега виждаше, че е твърде опечален, за да понесе каквото и да било друго. Жалеше за баща си, когото обичаше, но той беше изменник. Жалеше за господаря си, великия владетел, който можеше да стане шогун.

Но най-много му бе мъчно за госпожа Шидзука, както и на Аяме.

Когато отминеха следващото възвишение, щяха да тръгнат надолу и да поемат по пътека през долината. Аяме се обърна назад за последен път.

Не можеше да види „Облак врабчета“. Беше твърде далече. Не виждаше дори дима от пламъците, които го обгръщаха.

За преминаването на такава малка група не бе необходимо много време.

Скоро всичко изглеждаше както преди появата им.

Зелените борове на Мурото.

Небето над тях.

Земята под краката им.