Есенен мост

— Добре — съгласи се репортерът. Изглеждаше изпълнен със съмнение. — Фуми, покажи й някои от книгите. Може да има нужда от тях, за да опресни паметта си.

Жена със силен грим, чието лице под него бе доста хубаво, положи цветно илюстрирана детска книга в ръцете на Джинтоку. Беше приказката за Прасковеното момче, свръхчовешко същество, ангел, роден в праскова. Илюстрациите бяха ярки и весели. Дори демоните изглеждаха приятелски настроени.

— Много ми харесва — каза Джинтоку. — Благодаря ви.

— Не, не — намеси се репортерът. — Тази книга сте написала вие, заедно с всички тези тук. — Той сложи куп десетина подобни книги на масата между тях. — Те са били много популярни през епохата Мейджи. Сега, когато окупацията е свършила, те отново стават популярни. Струва ми се, че те напомнят на хората добрите стари времена.

— Аз ли съм написала тези книги? — Тя разглеждаше друга книга. Беше за Принцесата костенурка. — Не знам, че мога да рисувам толкова добре. Колко тъжно. Изгубила съм таланта си напълно и не помня дори, че съм го имала.

— Вие сте написала приказките. Тоест вие сте ги преразказала. Това са стари приказки. Илюстрациите не сте нарисувала вие. Дело са на пазителя на храма. — Той се обърна към оператора. — Твърде лошо, че не можем да разговаряме с него. Би се получила чудесна история.

— Не и ако той говореше същите неща като нея — отбеляза операторът.

— Горо ли е илюстрирал тези книги?

Репортерът се обърна към жената.

— Кой е Горо?

Тя погледна бележките си и поклати глава.

— Не знам. Не е в списъка.

— Открий го. — Репортерът се обърна към Джинтоку: — Не помните ли пазителя на храма? Бил е американец, Макото Старк.

— Макото? Макото е пазителят?

— Да, преподобна абатисо. Той почина преди много години.

— Горкото момче. — В очите на Джинтоку се появиха сълзи. Не се ли бе възстановил от раните си? Когато го видя за последен път, й се стори, че се е оправил. Доколкото си спомняше, това беше в петнайсетата година на император Мейджи, преди седемдесет и една години. Ако той е илюстрирал тези книги, както каза безвкусно облеченият мъж, той трябва да се е възстановил от раните си и да е умрял по-късно по някаква друга причина. Въпреки това бе тъжно. Помнеше младия мъж, в сърцето си тя оплакваше младия мъж.

— Е, можем да прибираме апаратурата — предложи репортерът.

— Всичко напразно ли беше? — попита операторът.

— Няма такова нещо — успокои го репортерът. — Аз съм майстор на монтажа. Ще съберем всички кадри с усмивки, милите сцени. Нищо директно, казано от нея. Фуми ще озвучава. По времето, когато аз свърша, тя ще е представена прелестно. — Той се поклони на Джинтоку. — Благодаря ви много, преподобна абатисо. Непременно ще ви уведомим за излъчването, за да можете да се видите по телевизията.

— Аз се виждам всеки ден — отбеляза Джинтоку. — За това телевизия не ми е нужна.

Монахинята се намеси:

— Благодаря ви много, че дойдохте да разговаряте с преподобната абатиса. Тя не искаше да бъде нелюбезна. Просто говори прямо, това е. Разбирам, че е била такава от дете.

Докато наблюдаваше как телевизионният екип си тръгва, Джинтоку си спомни за какво си мислеше, когато се събуди тази сутрин. В ранната есен на четиринайсетата година на император Комей47, когато тя бе може би четиринайсетгодишна, тя откри ръкопис, скрит под камък от стара основа на сграда. Възнамеряваше да го даде на госпожа Ханако, но тогава госпожа Ханако бе убита, затова реши да го задържи и да го предаде направо на владетеля Генджи. Поради причини, които вече не си спомняше, тя пазеше ръкописа до ден-днешен. Беше ли го отваряла да го чете? Дори да беше, не си спомняше. Но помнеше къде точно го бе скрила. Или го беше преместила?

Старата абатиса Джинтоку се изправи с мъка на крака и се запъти към спалнята си в пристройката към храма. На половината път някой я повика откъм входната врата.

— Бабо! Бабо! Тук сме!

Беше енергичният глас на малко момче. Трябва да се бе промъкнало край тръгващия си телевизионен екип. Кой би могъл да е? Трябваше да познава гласа му. А може би не. Бяха толкова много. След като правителството на Мейджи постанови, че всички ръководители на будистки храмове трябва да се оженят или да се откажат от религиозния живот, Джинтоку се омъжи. Това не бе най-голямото й желание, но ако не го бе направила, щеше да загуби контрол над храма, а храмът беше нейният живот.

— Бабо! Къде си?

Това бе друг глас, този път на момиче. Но тя не можеше да разпознае и него. Бяха толкова много. Внуци, праправнуци, прапраправнуци. Имаше ли дори и прапрапраправнуци? А, не можеше да си спомни. Паметта й не беше като преди. И изобщо бе ли я имало?

— Идвам — отговори тя.

Старата абатиса Джинтоку, която някога бе Кими, най-умното малко момиченце от село Яманака, се обърна и с изненадващо енергична походка за столетница отиде да поздрави потомците си.

Какво беше това, което й се струваше толкова важно преди малко? Нямаше значение.

Нищо нямаше значение, след като можеше да бъде забравено.

1311 година, Високата кула на замъка „Облак врабчета“