Есенен мост

— Моля те — промълви тя, — нека гори. — Щеше да вижда лицето му и да намира успокоение в него. Мъжът, когото обожаваше, сигурно щеше да изчезне, когато животинската му натура надделее над по-доброто у него. Но дотогава тя можеше да го гледа в очите и да вижда в тях добротата му.

Генджи легна на своята половина от леглото, облегнат на единия си лакът. Емили го гледаше като осъден затворник, който чакаше удара на палача. Несъмнено любовта беше шега на боговете, тъй като караше двама души, които се обичаха толкова много, да са така изплашени.

Емили разпусна косата си. Тя се разпиля на възглавницата под нея като множество златни нишки от тези, използвани в най-хубавите бродерии. Бялото копринено спално бельо допълваше фината й бледа кожа. Едрите й черти се уравновесяваха от невинността на изражението; освен това тя не използваше никаква козметика, за да ги подчертае. Тези очи, които някога бяха завъртели главата му със своята странност и които той сега гледаше, бяха едва ли не вълшебно отражение на безпределното небе и океана през най-слънчевите дни. Как е могъл някога да не я намира за красива? Бил е сляп.

Генджи нежно дръпна завивката изпод брадичката й. Раменете й се стегнаха за кратко, после се отпуснаха, когато той спря, без да я открива напълно. Беше облечена в кимоно за спане. Бледосинята коприна, цветът на очите й, издигането и спускането на гърдите й, като дишаше…

Генджи бавно очерта линия с пръсти от шията до талията й по кожата от вътрешната страна на кимоното, като го разтвори леко. Плътта й бе толкова мека и трескаво гореща. Кръвта обагряше бузите и клепачите й.

Дишането му се учести. Тя отвърна лице от него.

Генджи я докосна по бузата и тя пак се обърна към него.

Той попита:

— Мога ли да те целуна?

Да я пита и да го каже така свенливо — това бе повече, отколкото тя можеше да понесе. Сълзите бликнаха и потекоха.

— Да — отвърна тя и затвори очи.

Целувката му бе толкова лека и нежна, че сякаш топъл дъх премина по устните й, ала тя я накара да потръпне.

Трябваше да му каже. Трябваше да му каже, и то веднага, преди тишината да се е превърнала в лъжа.

— Не съм девствена — промълви тя.

— Нито пък аз — отговори Генджи и я целуна отново.

1953 година, абатство Мушиндо

Понякога, когато се събуждаше сутрин, старата абатиса Джинтоку не се събуждаше където трябва — в двайсет и седмата година на император Шова41, а в Мейджи 1542 или Тайшо 643, или по-често напоследък — в Комей 2144. Мейджи 15 бе годината, когато Макото Старк за пръв път дойде в храма. Тайшо 6 беше паметна година, защото Япония стана голяма сила, като един от победителите във Великата война45. Смяташе, че се събужда толкова често в Комей 21, защото това бе годината на втората битка при Мушиндо, тази година беше лишила от живот госпожа Хейко и бе направила Джинтоку абатиса и… и какво друго? Имаше още нещо. Старата абатиса Джинтоку бе мислила за това, когато се бе събудила сутринта, после го бе забравила. Е, добре, щеше да се сети. Или нямаше. И без това беше без значение.

Тя седеше търпеливо на възглавницата, докато монахинята, която й помагаше, и тримата гости се суетяха около нея в малката гостна на хижата й. Толкова много хора на такова малко място. Особено след като гостите бяха донесли няколко големи апарата със себе си, включително нещо, което приличаше на кинокамера.

— Готова ли сте, преподобна абатисо? — попита я младата монахиня.

— Винаги съм готова. Има ли нещо конкретно, за което искате да бъда готова?

— Страхотно — възкликна мъж в безвкусен костюм в западен стил. — Нека я накараме да каже това пред камерата. Хей, Яс, монтирай камерата тук веднага.

Косата му бе подстригана, както бе станало популярно по време на американската окупация, доста дълга и мазна, с гангстерски вид и в същото време като на жена. Тя не го познаваше и не го харесваше. Не заради дрехите или косата, а заради начина, по който очите му блестяха и се въртяха. Такива бяха очите на младите мъже по време на войната — не Великата война, която бе свършила преди трийсет и пет години, а Великата източноазиатска война, която всички сега наричаха Великата тихоокеанска война или Втората световна война под командването на американците. Очите на младите мъже бяха такива, защото преди да отидат да загиват на самолети и кораби, им даваха малки бели таблетки, които правеха съня и храната ненужни и ги изпълваха с желание да се врязват в американските кораби в самоубийствени атаки.

— Това ще бъде трудно — отбеляза монахинята.

— Защо? — попита млада жена.