Есенен мост

— Никой кораб не е могъл да порази другия. Не е имало победител.

Момчето бе изпълнено с ентусиазъм:

— Ако не можем да го потопим в битката, ще го превземем както е на котва. Погледни, татко. Войниците на палубата изобщо не внимават. Седят, разговарят и пушат лули. Мисля, че са пияни!

— И как би го направил?

Ивао се намръщи съсредоточено. После обясни:

— През нощта. Корабите се виждат дори на лунна светлина. Бих повел плувци от изток. Светлините на града от запад ще заслепяват войниците.

— Водата ще пречи на стрелбата ти — подсети го Хиде.

— Няма да имаме нужда от огнестрелни оръжия — поясни Ивао. — Къси мечове и ножове. Стрелбата само ще предупреди врага. Остриетата са тихи. Ще превземем „Хамптън Роудс“, докато по-голямата част от екипажа спи. Двайсет мъже могат да го свършат, ако са най-смелите двайсет.

— Извинете ме, господари. — Прислужница коленичи на пясъка зад тях. — Церемонията ще започне.

— Благодаря — отговори Хиде. Той остави Ивао и двамата последваха прислужницата до „Облак врабчета“.

— Радвам се, че госпожа Емили се омъжва — каза Ивао.

— О? — Хиде погледна сина си. — И защо?

— Вече няма да е самотна — отвърна момчето.

— Това не е сватбата, която си представях — отбеляза Чарлс Смит.

— Нито аз — съгласи се Робърт Фарингтън. Освен двамата американци сред гостите бяха всички местни господари и техните васали.

— Трябва да призная, че съм изненадан да те видя тук — рече Смит.

— „Хамптън Роудс“ не е на стража — отвърна Фарингтън, — а ние с капитана сме стари другари по оръжие. Не беше трудно да стигнем дотук.

— Мислех по-скоро за светските бариери, отколкото за географските.

— Не виждам причина да не присъствам на сватбата на жената, която уважавам толкова много — обясни Фарингтън, — дори да не одобрявам избора на жених.

Двамата мъже замълчаха. Никой не знаеше за какво мисли другият. Но и двамата можеха да се сетят.

Фарингтън направи гримаса и се опита да не мисли за това.

Усмихнатият Смит доста се наслаждаваше на сцените, които се разиграваха във въображението му.

Не всеки ден красива американска девственица се принасяше в жертва на олтара на бушидо.

Сватбената стая беше обзаведена и украсена толкова идеално в американски стил, че Емили си представяше как по-скоро е в Олбъни, вместо в Акаока. Най-набиващо се на очи, може би заради състоянието на ума й, беше голямото легло с четири метални топки по краищата, с пищни завивки и възглавници и чаршафи от чисто бяла коприна.

Емили стоеше пред огледалото до гардероба. Виждаше, без гордост или фалшива скромност, че отражението в огледалото е на елегантност и красота. Ако гледаше непозната, щеше да е толкова изумена от съвършенството на образа, че щеше да се наложи да си припомня как всичко е суета, че всяка работа на човека и самият човек бързо си отиват от този свят. Тъй като гледаше себе си, не й беше необходимо да си напомня всичко това. Под очевидното спокойствие, изписано на лицето й в огледалото, виждаше огромно смущение.

Самата церемония бе великолепна. Не можеше да се опише другояче. Там бяха и Чарлс, и Робърт, а това я изненада, държаха се много цивилизовано помежду си, което още повече я изненада. Поздравленията им изглеждаха доста искрени. Емоциите на Робърт бяха прикрити както винаги, докато Чарлс беше на ръба на екзалтацията, сякаш той самият бе младоженецът. Церемонията бе отслужена от холандски свещеник от калвинистката вяра. Той и неговите предшественици познаваха владетелите на Акаока от много поколения. Емили смяташе за ясен знак за желанието на Бог, че никой от семейството на Генджи не бе станал калвинист през цялото това време и че самият Генджи беше кръстен в „Правдивото слово“ седмица преди сватбата. Това нямаше никакво видимо въздействие върху отношенията му с равните нему. Всеки велик владетел на Западна Япония, който се бе противопоставил на шогуната Токугава, присъстваше, както и високопоставен пратеник на самия шогун, а всички се отнасяха с уважение към нея и бяха весели по време на празненството.

В интерес на истината тя помнеше само тези няколко подробности. Церемонията и празникът преминаха за нея като в мъгла. Тя се тревожеше главно за това, което ще последва.

А сега времето беше дошло. След минути — след няколко минути — Генджи щеше да дойде при нея с очакванията за послушното й подчинение. Тя щеше да вярва в Бог, щеше да направи всичко, което зависи от нея, нямаше да допусне телесните й мъки или емоционалният стрес да му откажат изпълнението на съпружеските права. Но тя се страхуваше. Все пак не можеше да откаже.

Какво щеше да поиска той?