Есенен мост

„Владетелят Нарихира сънуваше, че пристигането на «Американска прелест» ще ознаменува окончателния триумф на нашия род. Той беше прав. Но по негово време твоята Америка не съществуваше, така че той неправилно тълкуваше съня си. Ти не беше само име на едно цвете, което да осъществи надеждите му.“

Емили беше толкова шокирана от този откъс, че се бе опитвала да го заличи от паметта си. Сега отчаяно се стремеше да го възстанови, но въобще не беше сигурна в неговата точност. От израза „твоята Америка“ я побиваха тръпки. Но изречението „Ти не беше само име на едно цвете, което да осъществи надеждите му“ предизвикваше същински ужас. Можеше ли „ти“ да се отнася за някой друг освен за Емили?

„Раждането на дъщеря ти ще му изясни всичко, но не и на теб. Няма да живееш дълго след раждането. Дъщеря ти ще слуша за тебе от баща си. Тъй като тя ще те познава, нека аз ти разкажа за нея, за да я познаваш и ти. Ще носи моето име. Ще настояваш за това с последния си дъх. За което ти благодаря.“

Дали наистина бе прочела това, което си мислеше? Предсказание за свързването й с Генджи и предсказание за смъртта й веднага след раждането на детето й?

Невъзможно. Никой не можеше да предсказва бъдещето, освен Исус Христос и пророците от Стария завет. Щом се твърдеше, че свитъците също съдържат предсказания, следователно те бяха богохулство, лъжа, творение на дявола. За да докаже тяхната лъжовност, Емили трябваше да приеме предложението на Чарлс Смит за женитба. Той щеше да пристигне след седмица. След една седмица Емили щеше да докаже, че всичко това е лъжа. Но как подобно опровержение би помогнало на Генджи? Женитбата й с Чарлс Смит нямаше да разколебае вярата на Генджи в собствената му пророческа дарба. Това представляваше най-голямата опасност за неговата безсмъртна душа.

Твърдението на Генджи, че вярва в Исус Христос като свой господар и спасител, не съответстваше на убеждението му, че самият той бе пророк. Противоречието между праведността и богохулството завинаги щеше да го отдалечи от благословията и прошката на Христос и щеше да го лиши от Възкресението. Емили смяташе, че можеше да понесе раздялата с Генджи през този живот, но не би издържала да бъде разделена от него завинаги. Може би и в този случай подбудите й съвсем не бяха благочестиви.

Видя конник да прекосява хълма над долината. Това беше Генджи. Докато той яздеше към нея, тя си припомни онзи ден преди няколко години, когато той лежеше в снега, а кръвта му изтичаше. Емили го бе държала в ръцете си и бе се заклела пред Бог, че няма да се поколебае да пожертва себе си, за да го спаси. За миг миналото оживя пред очите й. Споменът й помогна да вземе твърдо решение.

— Надявам се, че не те безпокоя — рече Генджи.

— Не — отвърна Емили.

— Ако искаш, ще те оставя насаме. Днес е подходящ ден човек да остане сам.

— Радвам се, че дойдохте при мен. Тъкмо аз се готвех да дойда при вас.

— Нима? — Генджи слезе от коня и застана до нея. — Поради някаква конкретна причина или само защото ти липсвах?

Емили почувства как се изчервява, но не позволи притеснението й да я отклони от нейната цел.

— Исках да поговоря с вас за свитъците, които четях — започна Емили и продължи, преди да е загубила смелост. — Те не са от летописа „Облак врабчета“.

— Така ли?

— Те са, или поне така пише в тях, писанието на госпожа Шидзука „Есенен мост“.

— О — отбеляза кратко Генджи и я зачака да продължи.

Емили се слиса от мекотата на неговата реакция.

— Не изглеждате изненадан, нито любопитен.

— Не съм нито едно от двете — отвърна Генджи. — Ханако ми разказа веднага щом го разбра.

Емили се вгледа с недоверие в него.

— Ханако ми беше приятелка. Тя ми обеща да не казва на никого.

— Ти й беше приятелка, но аз й бях господар. Нямаше начин тя да е предана към мен и да пази такава тайна. В замяна…

Генджи спря на средата на изречението и се протегна бързо, за да подкрепи Емили, която допря ръка до лицето и залитна. Тя се подпря на дървото и се отблъсна от Генджи.

— Не, благодаря, в състояние съм да стоя на краката си сама.

— Сигурна ли си?

— Нямам избор. Изглежда, че никога не съм имала. Дори когато съм си мислила, че другите са на моя страна, съм грешала.

— Ханако не те е предала — опита се да я успокои Генджи. — Как може въобще да си го помислиш? В абатството Мушиндо тя пожертва живота си за теб.

— Така е — каза Емили през сълзи. — Но ми обеща, че ще запази тайната ми, а не го направи.

— Тя не мислеше, че това е твоя тайна, която може да пази — обясни Генджи. — Но понеже ти вярваше в това, Ханако ме накара да се закълна, че няма да се намесвам или да говоря с теб, докато ти първа не заговориш. Спазих думата си.

— Чиста случайност е, че сте я спазили. Няма как да сте били сигурен, че аз ще заговоря първа. Ако не го бях направила, в крайна сметка щяхте да ме попитате. Обещанието, което сте дали на Ханако, е било безсмислено, както и обещанието, което тя ми даде.

— Не, Емили, грешиш. Знаех, че някой ден ще ми кажеш.