Есенен мост

Когато отвори очи, видя Хиде, своя най-предан подчинен. Но къде бяха самурайската му опашка на косата, кимоното, мечовете? Генджи идваше на себе си. Той си спомни, че Хиде беше мъртъв, беше умрял, за да спаси неговия живот при един от многобройните неуспешни опити за убийство, организирани от враговете на Генджи през изминалите години. Опашката, кимоното и мечът бяха поели по същия път, както и шогунът, и великите владетели, и самураите. Бяха си отишли завинаги. Младежът, който толкова много приличаше на Хиде, беше синът му Ивао.

Ивао се обърна към телохранителя зад себе си и нареди:

— Уведоми председателя, че владетелят Генджи не се чувства добре и днес няма да говори пред Диетата.

— Чакай — Генджи седна изправен. — След малко ще бъда готов. — Знаеше, че това забавяне, предизвикано от третото и последно видение, щеше да даде на неговия убиец необходимото време, за да стигне на нужното място. Генджи не можеше да не изпитва задоволство от иронията на съдбата, въпреки че щеше да плати с живота си. Самата поява на третото видение ще позволи да се сбъдне първото. — Помогни ми да отида до файтона.

Генджи съжаляваше, че не бе използвал пълноценно видението и не бе видял майка си достатъчно отблизо. Наистина ли е била толкова красива, както я помнеше? Щеше да умре, без да знае отговора.

Все пак бе научил нещо много важно. Видението му от миналото нямаше да направлява неговото бъдеще, тъй като то се измерваше с няколкостотин удара на сърцето. Но той бе видял щастливото си детство. Генджи вечно го помнеше като изпълнено със срам и тъга. Бе забравил онези щастливи дни, когато те тримата бяха може би най-щастливото малко семейство на японските острови.

— Господарю?

Генджи слезе от файтона.

— Сигурен ли сте, че се чувствате достатъчно добре, за да говорите днес пред Диетата, господарю мой?

— Достатъчно съм добре.

Времето, в което настъпи третото видение, улесняваше убиеца и по още един начин. Телохранителите на Генджи, притеснени от припадъка и последвалата нестабилност на краката му, отделяха на самия Генджи повече внимание от необходимото и по-малко внимание на потенциалните опасности, които дебнеха сред хората около него.

Предсказанието и резултатът вървяха ръка за ръка. Докато бе дете, не разбираше тази взаимносвързаност. Беше се чудил как така госпожа Шидзука е знаела толкова много за бъдещето и въпреки всичко да не бе могла да предотврати известните й предателства, преди още те да бъдат замислени. Сега, в края на своя живот, той проумя отговора.

Да знаеш бъдещето бе все едно да знаеш миналото. Събитията не можеха да се контролират или предотвратят, променяше се само отношението на човека към тях. Сърцето, както и земята, имат свои посоки. Горчивината, мъката, страхът и омразата представляват едната посока, хладнокръвието, благодарността, добрината и любовта представляват другата.

Истинската сила на пророка, както и на всяко друго човешко същество, бе да избере вярната посока на сърцето.

Колко щастлив бе той, че е обичал и че е бил обичан.

От залата на Диетата се дочуха силните гласове на спорещите страни. Ивао отстъпи настрани и отвори вратата пред Генджи.

Окумичи Генджи, министър без портфейл в правителството на негово императорско величество император Муцухито, бивш велик владетел на провинция Акаока, любовник на гейша и на мисионерка и неволен убиец и на двете, се усмихна с онази самоиронична усмивка, която толкова често бе оставала неразбрана за околните, и спокойно пристъпи към осъществяването на своето видение.

1867 година, замъкът „Облак врабчета“

Емили изпитваше към Генджи всеотдайна и непоклатима любов. Всяка частица от тялото, чувствата, живота, цялото си земно щастие безрезервно би пожертвала заради него. Само и само за да спаси душата му, тя би слязла в най-дълбокото кътче на ада, с радост би горяла в пламъците, можеше ли да съществува по-голямо щастие от това да спаси своя любим? С характерната за младостта наивност тя бе вярвала, че щом веднъж изпита подобна любов, това чувство ще направлява всяка нейна стъпка. Колко наивна е била.

Емили откри, че любовта не беше само душевно състояние.

Постепенно започна да усеща някои притеснителни физически симптоми в присъствието на Генджи, особено когато двамата останеха насаме. Положението ставаше още по-лошо, тъй като тези усещания не й бяха неприятни. Възпитанието и вярата й не й позволяваха да им отделя прекалено голямо внимание. Тя обаче не можеше да не забележи тяхната сила и дълбочина. Реална опасност не съществуваше, тъй като Генджи я намираше за отблъскваща. Липсата на чувства у Генджи спрямо нея й осигуряваше най-добрата защита срещу него.