Есенен мост

Един ден пристигна група чужденци. Бяха дошли по покана на великия владетел на Акаока, за да построят храм според тяхната религия в почит към подобно на Буда същество, което те наричаха Исус Христос. Дзенген им предложи за целта да използват Мушиндо. Техният свещен ден беше неделя. За Дзенген всеки ден беше същият като следващия. Християните — те се наричаха по този начин — отказаха предложението на будисткия монах, заявявайки, че ще построят техен собствен храм. Преди да започнат, ги покоси епидемия от холера и всички умряха, с изключение на един. Никой не можеше да произнесе името му, което звучеше нещо като Джимбо. По някакъв начин, докато беше болен, той научи японски език. Това не беше прецедент. Дзенген знаеше за един корабокрушенец, който почти се бил удавил. Бил е спасен от руски моряци и един месец прекарал в треска. Когато дошъл в съзнание, заговорил свободно на руски. Понякога близостта на смъртта води до неочаквани промени.

— Искам да стана ваш ученик — каза Джимбо.

— Не можеш — възрази Дзенген. — Аз не съм светец, а само един обикновен човек, който е облечен в роба на светец. Какво би научил от една поставка за дрехи?

Очите на Джимбо проблеснаха, внезапно изпълнени със сълзи. Той се поклони и каза:

— Благодаря, преподобни абате. Ще размисля дълбоко върху вашите думи.

По този начин неволно Дзенген се превърна в учител по Пътя на Буда.

Старецът седеше в поза дзен за медитация в колибата в планините на два дни път от манастира Мушиндо, където два пъти беше абат. През процепите на покрива, направен от безразборно нахвърляни клони, блещукаха звездите в зимното небе. Към долината се спускаше мъгла. Той се намираше в поза за медитация, но всъщност не медитираше. Той умираше и умирайки, бе излязъл от медитация и сега размишляваше колко бързо бе преминал животът му. Не съжаляваше за нищо, беше само леко изненадан.

Вчера беше велик владетел, начело на жестоки самураи, заобиколен от вярна съпруга, двама силни синове, красива дъщеря и смеещи се внуци. Предния ден бе изплашен младеж с първия си набор истински мечове, потящ се от страх под бойното си снаряжение, докато неговият полк атакува отчаяна тълпа от гладуващи селяни. По-предния ден бе десетгодишно момче, коленичило до смъртния одър на баща си, кълнящо се през сълзи, че ще изпълни древната мисия на техния род — свалянето и унищожението на шогуната Токугава.

А сега умираше.

Кой знае? Може би вече беше мъртъв, може би вече беше само дух, виещ се над тялото като дим в неподвижния въздух, където нищо не помръдва. При първия по-силен вятър духът му сигурно ще се разпръсне.

Дишането му, ако въобще все още дишаше, беше толкова слабо, че почти не се забелязваше.

Видя ръцете си.

Те бяха държали мечове, галили жени, утешавали деца.

Те бяха убивали, прощавали, обичали.

Сега бяха съвсем спокойни. Ако пожелаеше, можеше ли да ги помръдне?

Той обаче не желаеше, така че никога нямаше да разбере…

1895 година, владението на Генджи на река Тама извън Токио

Генджи бе приготвил речта, която трябваше да произнесе пред японската Диета40, макар да знаеше, че щеше да умре, преди да я произнесе. Днес бе денят, който той отдавна бе пророкувал, че ще настъпи, денят на неговото убийство. През по-голяма част от живота си бе знаел времето, мястото и начина, по който щеше да умре. Дали това знание означаваше благословия или проклятие? Може би по малко и от двете. Понякога то го бе правило самодоволен, когато би трябвало да е предпазлив, а понякога му бе вдъхвало кураж, когато иначе би бил парализиран от страх.

Сега животът му вече бе към своя край. Почти всички съмнения се бяха разсеяли и бяха отстъпили място пред сигурността, с изключение на едно. Дядо му, чиито предсказания досега винаги са се сбъдвали, му бе казал, че той ще има три видения през живота си и те ще бъдат достатъчни, за да го направляват от началото до края. Къде беше третото видение? Владетелят Киори бе хитър самурай от старата школа. Може би бе излъгал за третото, за да държи Генджи нащрек. Не оставаше никакво време за трето видение. Дори и да дойдеше, с какво можеше да му помогне?

Генджи хвърли поглед в огледалото. Изглеждаше смешно. С мустаци и брада като френски генерал, със сутрешното сако на британски политик и с лице на японски владетел, наближаващ най-непривлекателните години на средната възраст. Припомни си как изглеждаше в деня, когато за първи път бе срещнал Емили Гибсън. Косата му бе подредена в сложната официална прическа на самураите, каквито днес вече не съществуваха. Лицето му бе младо и голобрадо, лице, което очевидно принадлежеше на човек, изпитващ огромно задоволство от самия себе си единствено поради факта, че бе имал късмета да се роди благородник.

Наистина ли е бил толкова арогантен?

Генджи се изсмя.

Да, наистина е бил такъв.

Той обърна гръб на огледалото и…