Есенен мост

Децата от селото Яманака често играеха сред развалините на стария храм върху хълма над долината. В повечето случаи те изпитваха страх от това място. Винаги дочуваха странни звуци, които ако не приличаха на стенанията на измъчвани души или на виещи призраци, или на кикотещи се демони, бяха достатъчно зловещи, за да накарат детското въображение да си представя какви ли не страхотии. Именно това бе една от причините да отиват при развалините, защото и те, като всички останали деца, обичаха да бъдат плашени, докато страховете им не станеха непоносими. Другата причина беше малката Кими, водачът на групата. Тя обичаше да играе тук и беше едно от децата, които не се страхуваха, въпреки че беше най-малката в групата. Другото дете беше Горо. Той не изпитваше страх, понеже беше идиот също като майка си. Горо не изглеждаше точно като дете. Беше едър, много по-едър от всички мъже в селото и имаше лице по-скоро като на мъж. Всъщност той може би беше мъж, но толкова много приличаше на дете, че другите деца не си задаваха въпроси за неговото присъствие сред тях.

Един ден, докато играеха сред развалините, едно от децата посочи с пръст и изкрещя:

— Вижте! Призрак!

Неясните очертания на мъж едва се виждаха близо до останките от каменна стена, която навремето вероятно бе обграждала храма. Някои от по-страхливите деца се разбягаха.

— Това не е призрак — рече Кими, — а мъж.

Той седеше съвсем тихо, облечен в избледнели и вехти дрехи и приличаше на сянка, която излиза от самата стена. Беше стар, с обръсната глава, хлътнали бузи и блестящи очи, чийто поглед не трепваше. Туниката му вероятно е била бяла навремето, преди много години. На земята до него имаше конусообразна платнена шапка и дървена тояга.

— Кой сте вие? — попита Кими.

— Отшелник и странстващ богомолец — отвърна той.

Кими знаеше, че отшелникът е човек, който се е отказал от светския живот. Странстващ богомолец е човек, който пътува в търсене на просветление или заради покаяние. В селото нямаше такива хора. Всичко, което правеха, и всичко, което имаха, принадлежеше на техния господар. Бедните земеделци не търсят просветление, тъй като изтощените от глад хора се нуждаят много повече от сън и храна, отколкото от мъдрост. Не им се налага да пътешестват надалеч, за да се покаят, дори и да имат необходимото време, с което те тъй или иначе не разполагат, защото всеки техен съзнателен миг е наказание заради незнайни грехове, допуснати в някой предишен живот. Ако този човек беше отшелник, сигурно появата на Буда или някой бог, или на някой демон бе променила живота му. Безспорно той можеше да разкаже интересни неща.

— От какво сте се отказали? — полюбопитства Кими.

— Почти от всичко — отвърна монахът.

— Къде сте пътешествали?

— Почти никъде.

Е, от този разговор нямаше да се получи нищо. Тя реши да премине към по-лесни въпроси:

— Как се казвате?

— Дзенген — отговори старият монах.

— Какво означава Дзенген?

— Какво значение има едно име?

— Ами моето име означава „без равна“ — отвърна Кими. — Неговото име е Горо, само че не е точно Горо, а ние така му викаме съкратено от Гороцуки, което означава „разбойник“. Не мога да си обясня защо, тъй като той не прави лоши неща. Та какво означава Дзенген?

— Какво значение има едно име? — отново попита Дзенген.

— Обясних ви какво означава моето име. „Без равна“ — Кими започваше да се чуди дали този монах бе свят човек или просто някакъв луд. Понякога трудно можеше да се направи разлика между двете, особено ако той принадлежеше към някоя от сектите дзен, както й подсказваше неговото име. Той може би беше просто някой хитър лунатик.

— А какво означава „без равна“?

— Предполагам, че означава, че никой не може се мери с мен.

— Какво означава, че никой не може да се мери с теб?

— Какво въобще е значението на всичко? — възкликна Кими. — Ако продължавате да задавате въпроси, може цял живот да правите само това и никога няма да намерите отговор.

В израз на уважение старият монах допря ръце в положение гашо и се поклони.

— Благодаря.

— Благодарите ми? А аз трябва ли да ви благодаря?

— Ти решаваш какво да направиш или какво да не направиш — рече старият монах.

— За какво трябва да ви благодаря?

— Ако продължиш да задаваш въпроси, може цял живот да правиш само това и никога няма да намериш отговор.

— Точно това ви казах преди малко.

— Благодаря — Дзенген отново се поклони с положение на ръцете гашо.

Кими се засмя. После отвърна на поклона му, събирайки ръце, както той бе направил. Все още не беше сигурна дали старецът бе светец или луд човек, но се забавляваше. Никой в селото не говореше като него.

— Няма защо — отвърна Кими.

— Това е било храм — отбеляза старият монах.

— Да, много отдавна. Много преди аз да се родя.

Той се усмихна.

— Наистина много отдавна. Знаеш ли как се казва?

— Майка ми твърди, че се е наричал Му-нещо си. Може би се е шегувала. — Едно от значенията на „му“ беше нищо.

Старецът примигна. Той разпъна краката си от поза лотос, в която бе седял, и се изправи.

— Нима е възможно? — зачуди се той.