Читаем Есенен мост полностью

Есенен мост

— Не съжалявай толкова — усмихна се Генджи. — Ще имаш други възможности. Възстанови здравето си и планирай наново.

Макото се изсмя кратко, после пое дъх и сложи ръка на гърдите си.

— Да, ще планирам наново. Съвсем наново. Когато мечът прободе гърдите ми, изведнъж осъзнах или, така да се каже, видях едно лице в съзнанието си. Знаеш ли чие?

— На Хейко?

— Не, на владетеля Саемон. Дадох си сметка в този момент, че той ме е манипулирал, и то много умело.

— Да не искаш да кажеш, че Саемон ти е внушил да ме убиеш?

— Тъкмо обратното. Той каза всичко възможно, с което да спечели опрощението и снизходителността ми към теб. Подчертавам каза. Но внушението му не беше в хармония с думите му. Той е много добър в това. Не си ли забелязал?

— Разбира се. Винаги съм смятал, че владетелят Саемон мисли точно обратното на това, което казва, не в смисъл, че лъже, а в смисъл, че ако разчиташ на думите му, неизбежно ще бъдеш подведен.

— Но ти се свързваш доста близо с него и разчиташ на съветите му.

— По-скоро е привидно, отколкото реално да разчитам — обясни Генджи. — Тъй като владетелят Саемон знае това, за мен съществува още един пласт истина и измама под този, и тъй нататък, и тъй нататък, и тъй нататък.

— Всички казват, че бъдещето ти е известно предварително — попита Макото, — но ти си пророк, който говори като съвършен идиот.

— О? Не е ли благоразумно да държиш врага си достатъчно близо, за да го наблюдаваш? По каква причина не одобряваш тази тактика?

— Ти надхитряваш сам себе си, както и той го прави. Въпросът е само чия безразсъдна изкусност ще стреля първа. — Макото изкопа един плевел и почисти пръстта от корените му, преди да го захвърли настрани.

С мотика в ръка в градината дойде Горо, отиде накрая и започна да оформя границата между градината и алеята. Макото продължи:

— Понякога безхитростният, пряк маршрут на глупака е най-добрият път до местоназначението. — Той погледна Генджи. — Наистина ли си пророк?

— От шестстотин години във всяко поколение един от нас има тази дарба — обясни Генджи, — но не така, както хората си го представят.

— Да, така ми каза и Шидзука. Предполагам, че ти си я запознал.

— Прецених, че тя ще го обясни по-добре по нейния простодушен и прям маниер.

— Не трябваше ли да го знам по-рано? Така, както тя го обясни, звучи повече като проклятие, отколкото като благословия.

— Има много неща, които трябваше да ти кажа отдавна. Едно неизказано нещо води до друго, до следващо, до по-следващо.

Макото сви рамене.

— Всъщност няма значение. Шидзука ще е пророчицата. Аз нямам видения.

— Нито тя. Появата на дарбата е непредсказуема. Често идва в пубертета, особено при жените. Може да се прояви и по-късно. Все още не може да се каже кой от двама ви я носи.

— И сигурно няма начин да се подготвиш за нея? — поинтересува се Макото.

— Извън приемането на тази възможност — никакъв — потвърди Генджи.

Той направи твърде дълга пауза и Макото помисли, че разговорът е свършил. Тъкмо се готвеше да се премести в друга част на градината, когато Генджи заговори отново.

— Що се отнася до признаването, готов съм да го направя. Готов съм също да те обявя за наследник вместо Шидзука.

Макото се разсмя. Знаеше, че не е учтиво, но не можеше да се спре.

— В признаването няма никакъв смисъл, владетелю Генджи. Нуждаех се от него преди двайсет години. Сега е безполезно. Що се отнася до наследник, ти си имаш и тя е напълно подходяща.

Макото се присъедини към Горо и започна да му помага в оформлението.

— Горо — каза Макото.

— Горо — повтори Горо и се усмихна.

— Макото — рече Макото.

Все още усмихнат, Горо изговори:

— Кими — и насочи вниманието си изцяло към мястото, където мотиката отделяше градината от алеята.

Макото се усмихна на Генджи.

— Решен съм да го накарам да каже името ми, преди да си тръгна.

— Ако го направи, ще те обяви за свой наследник и няма да можеш да си тръгнеш изобщо.

Макото и Генджи се гледаха един друг. Макото се разсмя. На лицето на Генджи се изписа само онази негова малка усмивка.