Есенен мост

— Склонен съм да чуя слуховете.

— Много добре. С ваше разрешение тогава — Саемон се поклони. — Смяташе се, че Хейко е агент на тайната полиция на шогуна. Това би могло да обясни честите й контакти с баща ми, тъй като по това време той оглавяваше тази организация. То също така обяснява отпътуването й от Япония, което я правеше по-малко уязвима на отмъщението от страна на тези, които тя може да е наранила в това си качество. То обаче не обяснява защо е получила защитата на баща ви. Старият мистър Старк беше близък приятел на Генджи тогава, както и сега, а владетелят Генджи и баща ми бяха смъртни врагове.

— Така ли? Разбрах, че вие с владетеля Генджи сте приятели.

— Ние, японците, сме имали безкрайни мрежи от отмъщение, които обхващат векове. Ако не ги разкъсаме, никога няма да достигнем Запада. Ние с владетеля Генджи оставихме миналото зад себе си.

— Колко просветено от ваша страна — отбеляза Макото.

За Цуда той не звучеше искрено. Но това можеше да бъдат само ефекти от леките странности на японската му реч. Цуда отново напълни чашата си и продължи да слуша. Засега не бе научил нищо. Но, изглежда, всеки момент щяха да бъдат направени важни разкрития — разкрития, които можеха да донесат печалба.

— Моля, продължете — настоя Макото.

— После се случи това клане, малко преди Хейко да си тръгне. Едно село на низвергнати без каквато и да било стратегическа стойност беше изгорено до основи, а всички негови жители — заклани. Те не бяха заплаха за никого, нито представляваха някаква ценност, живи или мъртви. Много странно.

— Низвергнати?

— Едно зло от ерата на Токугава, което сега е премахнато. Вече няма низвергнати. Всички японци имат равни права пред закона, както във всяка цивилизована страна от Запада.

Това бе абсолютно невярно, а Цуда и всички японци го знаеха. Законите влязоха в сила, но не с намерението да бъдат прилагани, а само колкото да се облече голото тяло, чиито атрибути на западния тип управление се смятаха за обидни. Ако японците не виждаха, те бяха доволни. Според Цуда в това нямаше нищо лошо. Целта на политиката беше не постигането на невъзможно съвършенство, съвършенство, за което никои две страни не можеха да се договорят в никакъв случай, а гладкото функциониране на различни интереси чрез мъдро балансиране и мрежа от лицемерие. Какъв късмет бе имал да им служи.

Макото се поинтересува:

— Хейко низвергната ли е била?

Саемон и Цуда едновременно попитаха:

— Какво?

— Извинете ме, господа — каза Цуда, поклони се, лицето му бе червено. — Не исках да говоря. Исках само да кажа…

Какво да каже? Какво можеше да се каже по повод тази възмутителна, скандална, обидна и невероятно опасна забележка? Опасна не само за онзи, който я бе изговорил, но също за тези, които я бяха чули. Особено за него! Саемон беше велик владетел — да, те официално вече не бяха велики владетели, но престижът, властта, връзките, лоялното отношение и възможностите оставаха за мнозина от тях — той беше лидер сред ветераните на Реставрацията, имаше силни приятели със сходни качества, а той знаеше тайни, които можеше да използва, за да оказва натиск върху онези, които иначе не биха направили нищо, за да му помогнат. В патетичен контраст Цуда не беше нищо повече от касиер и пазител на пари. Защо беше дошъл да се срещне с Макото Старк? Какъв глупак. Може би скоро щеше да бъде мъртъв глупак!

— Защо се изненадахте? — попита Макото. — Връзката изглежда съвсем очевидна.

— Не и за нас — възрази Саемон. Той не каза нищо повече и продължи да гледа Макото със спокойствие, което не подхождаше на обстоятелствата.

— Добре — рече Макото, — той си отиде. Кажете каквото имате да казвате.

— Какво ви кара да мислите, че аз имам да казвам нещо? — попита Саемон. Цуда избяга бързо като плъх от сграда, която всеки момент щеше да избухне в пламъци. Как бе възможно някой, които допускаше страхът му да се проявява толкова явно, да бъде равен на мъже, родени като самураи?

— Моля ви, господарю Саемон. Не се притеснявам да бъда възприеман като американец в тяло на японец. Но аз буквално се обиждам да бъда третиран, сякаш съм малоумен. Уверявам ви — не съм.

— Не, мистър Старк, най-вероятно не сте.

За Саемон това беше възможност с редки измерения. То беше също смъртоносен капан, който можеше да вземе неговата глава вместо главите на враговете му, ако направеше и най-малка грешка.

Той заговори:

— Тук съществува голяма опасност, мистър Старк, за всички засегнати. Опасността надхвърля обикновената истина и фалша. Предположението, че благородник от ранга на владетеля Генджи някога е докоснал низвергната, е неприемливо. Трябва да поискам от вас никога повече да не го повтаряте.

— Не разбирам. Ранговете бяха забранени, а вие самият ми казвате, че вече няма низвергнати. Кой би се интересувал тогава?

— Всички — отвърна Саемон. — Произходът е от първостепенно значение тук. Ако кръвта на владетелите от рода Окумичи е била замърсена, това ще бъде петно, което никой Окумичи няма да успее да изтрие. Животът на много хора ще бъде съсипан. Ще потекат реки от кръв.

— Замърсена, казвате.

— Така ще се възприеме.