Есенен мост

— Покажете ми. — Тя се опита да стане и установи, че й трябваше повече сила, отколкото имаше. Две монахини на практика я занесоха от стаята й до килията на Шидзука. Монахинята, която спеше, беше будна.

— Да видя.

Монахините я привдигнаха до малкото прозорче за наблюдение отвън. Шидзука спеше на една страна, обърната към стената.

— Кой ме доведе в стаята ми?

— Преподобна абатисо?

— От гората. Кой ме върна в храма?

Монахините се спогледаха.

— Преподобна абатисо, чухме, че плачете в стаята си, и затова дойдохме. Имахте температура, бяхте почти в безсъзнание и спяхте и не бихте могла да отидете където и да било. Седяхме при вас в продължение на часове.

В това имаше някаква уловка. Уловка, мъчение и измама. Монахините бяха невинни. Те не бяха част от това. Просто бяха заблудени. Хиронобу беше омагьосан. Шидзука използваше новооткритите си тъмни сили, за да избяга от това свято място и да навреди на света. Абатисата не можеше да бъде измамена. Тя бе в гората. Не си го бе въобразила. Под магията на Шидзука Хиронобу я бе пренесъл обратно в стаята й. Прикрити от невидимостта на вещицата, не ги бе видял никой. Ето защо, когато абатисата отиде в лагера на Хиронобу, не видя нито Шидзука, нито Хиронобу. Бяха скрити от магията.

— Тя умря — чу да казва една монахиня.

— Не, отново припадна — възрази друга.

— Това чума ли е?

— Няма признаци за това. Мисля, че е мозъчна треска. Братовчед ми имаше. Полудя и така и не се възстанови.

Абатисата не виждаше нищо. Тя съсредоточи вниманието си върху чуването. Слушаше звука на далечно ридаене, което утихна и настъпи тишина. Продължаваше да слуша още дълго, дълго време, но не чуваше нищо повече от ударите на сърцето си.

По-късно същата нощ — или тази нощ бе преминала и бе настъпила друга? — абатисата се събуди. Вместо първоначално изпитвания гняв тя усещаше огромно спокойствие. Решението бе дошло при нея, без да го иска. Имаше два начина да гарантира, че Шидзука няма да избяга. Първият бе да я убие. Абатисата не можеше да направи това. Всички последователи на Състрадателния се бяха заклели никога да не отнемат живот — на човек или животно. Трябваше да следва друг път.

Тя се измъкна от стаята си. Не можеше да отиде в залата за медитация, тъй като там все още четяха сутри за госпожа Кийоми. Отиде в кухнята и седна в поза лотос. Седя и медитира, докато първата бледа светлина не даде знак, че часът на заека преминава в часа на дракона, после стана и отиде в килията на Шидзука. От кухнята тя взе със себе си дълъг нож, който използваше за рязане на зеленчуци.

Абатисата щеше да спаси Шидзука от проклятието. Щеше да отнеме красотата й, защото без нея Хиронобу нямаше да я иска — нито той, нито някой друг мъж. Шидзука щеше да остане в абатството, на което принадлежеше. Абатисата щеше да отреже езика на Шидзука, защото тя бе започнала да говори, а от устата на вещица можеха да се чуят само лъжи. Шидзука щеше да остане няма, както трябваше да бъде. Абатисата щеше да я ослепи, защото зрението й носеше само халюцинации. Сляпа, тя щеше да се върне към предишната си агония, но вече нямаше да кривне от пътя. Абатисата щеше да се грижи за Шидзука както винаги, търпеливо и състрадателно до края на дните си.

Така трябваше да стане. Сърцето на абатисата беше силно без съмнение, както и ръката, която държеше ножа.

— Преподобна абатисо.

Монахинята, която пазеше пред вратата на килията на Шидзука, я погледна, изпълнена със страх, когато тя се приближи. Очите на монахинята играеха между лицето на абатисата и ножа в ръката й. Тя се изправи.

— Преподобна абатисо — обърна се тя отново към нея.

Абатисата не отговори. Тя мина край монахинята, отвори вратата и влезе в килията. Отиде в тъмното до леглото на спящото момиче, коленичи и отметна завивката.

Шидзука бе вече будна. Погледна абатисата и произнесе втората дума в живота си.

— Майко — промълви Шидзука.

Абатисата отстъпи назад. Усети как някакви ръце я хващат. Чу възклицания. Ножът падна от ръката й.

Намираха се пред портата на абатството Мушиндо. Всички монахини бяха там. Както и владетелят Хиронобу, Шидзука и много самураи, яхнали превъзходни бойни коне. Преподобната абатиса седеше и слушаше разговора. Там ли беше или имаше видение? Не беше сигурна. Затова мълчеше и слушаше.

— Добре, че бяхте там, за да предотвратите трагедията — каза една монахиня.

— Благодарен съм, че бях — отговори Хиронобу.

— Толкова много неща се случиха за сто дни — продължи монахинята. — Толкова много радост, толкова много печал. Но това не важи ли за всяка стъпка от Пътя на Буда?

— Радвам се, че беше достатъчно добре, за да присъства на сватбата — обади се друга монахиня. — Изглежда й харесва.

— Питам се дали отново ще върне говора си — каза друга.

— Колко тъжно — отбеляза първата монахиня, — че тя го загуби, когато вие го възвърнахте, госпожо Шидзука.

— Да — съгласи се Шидзука. — Наистина е много тъжно.

Монахиня вдигна кутия, обвита в бял плат, и я подаде на Хиронобу.

— Нека госпожа Кийоми завинаги почива в покоя на Състрадателния — пожела тя.