Есенен мост

Абатисата се обърна към Хиронобу, за да му отговори. Движението на ръката му, която държеше чашата, спря на средата на пътя към устата му и замръзна там. Той гледаше през рамото й към предния двор на храма.

Очите му засияха.

Внезапно появило се напрежение в мускулите на челюстта му стегна изражението му.

Стиснатите му зъби се показваха зад леко разделените устни.

Той вдиша дълбоко.

Въздухът остана в дробовете му, сякаш щеше да се гмурка в дълбоки води.

Абатисата се обърна. Тя видя към тях да се приближава Шидзука. Отново се обърна към Хиронобу, който оставаше все така вцепенен. Когато отново насочи вниманието си към Шидзука, тя чу Хиронобу да изпуска дълга въздишка на изумление. Тогава най-сетне погледна Шидзука с очите на Хиронобу.

Облечена в безличната дреха на монахиня, една млада жена се движеше със свръхестествена грация. Вътре в качулката се виждаше бледо лице, но живо, все едно излъчваше лунна светлина. Ръцете, които се показваха от края на ръкавите, малки, с дълги, конусовидни, женствени пръсти, които приличаха доста на тези на изящните изображения на Състрадателния. Очите, прекалено големи, за да бъдат наречени красиви, бяха обаче твърде поразителни, за да бъдат наречени другояче. Носът й бе идеално оформен, но достатъчно малък, за да не изпъква на лицето й натрапчиво. Устата й, малка и с плътни устни, бе разположена над брадичка, която идеално завършваше овала на лицето й.

След като я видя по този начин за пръв път, абатисата бе твърде вцепенена, за да реагира толкова бързо, колкото се налагаше. Преди да е успяла да заговори, преди да е успяла да нареди на някоя монахиня да отведе момичето, Шидзука вече стоеше до навеса. Тя погледна Хиронобу и лицето й се озари, сякаш го познаваше.

Шидзука се усмихна и каза:

— Аната. — Ти.

Монахините и самураите зяпнаха от изумление. Това бе първата дума, която Шидзука бе произнасяла някога, но не само това бе причина за учудването им. „Аната“ беше твърде фамилиарен начин, по който една монахиня или изобщо жена можеше да се обърне към мъж, когото виждаше за пръв път, а още по-малко — владетел. Още по-лошо, тя го произнесе нежно, с удължени гласни и малко женствено глезено, маниер, който напомняше използването на думата в спалнята, където при някои обстоятелства една обикновена дума беше израз на върховна интимност.

— Шидзука — окопити се абатисата. Тя стана и направи всичко възможно да остане между двамата. — Веднага се върни в храма. — Без да им бъде наредено, две монахини се притекоха на помощ, като всяка хвана под мишница от двете страни момичето и веднага я отведоха. — Съжалявам, господарю. Момичето не е добре. Не знае какво говори.

— Шидзука — рече Хиронобу. — Какво е Шидзука? — Той продължаваше да гледа след нея, докато тя не влезе в храма и не се изгуби от поглед.

— Тя е луда, господарю. Тук е дошла в детството си, винаги ще бъде тук и тук ще умре.

— Когато бях момче, при всяко посещение с майка ми търсех начин да я видя. Чуваха се страхотни слухове. Някои хора дори твърдяха, че тя не е човешко същество или поне не изцяло. С моите приятели гадаехме каква е козината й. На язовец, на мечка или на лисица.

Абатисата отговори:

— Можеше и да е отчасти язовец или лисица. Не можеше да говори членоразделно, нито да се грижи за себе си, нито дори да се справя с най-основните изисквания на чистотата. Имаше дни, в които толкова побесняваше, че се налагаше да бъде изолирана. После трябваше да я почистваме, защото тя се цапаше много.

— Каква тъжна участ — отбеляза Хиронобу.

Преподобната абатиса Суку се надяваше, че обезкуражителните й думи са били достатъчно обезкуражаващи. Ала не беше така.

Хиронобу си тръгна рано на следващата утрин, както каза, че ще направи. Писмото му до абатисата, с което той я информираше за смъртта на майка си, обаче бе последвано от самия Хиронобу. Извинението за връщането му беше прахът на госпожа Кийоми, който носеше със себе си.

— Помолих прахът й да бъде пазен в храма на Мушиндо за сто дни — обясни той. — След този период на блаженство той ще бъдат върнат в колумбария на „Облак врабчета“.

Той се поклони и положи урната на масата пред себе си. Както преди, те се срещнаха на открито. Този път обаче навесът, под който седяха, беше издигнат напълно извън стените на абатството, далече от портата или друго място, което би позволило да се оглежда дворът.

— Ще бъде сторено, господарю — обеща абатисата, която прие урната с дълбок поклон. — Ще рецитираме сутри без прекъсване в продължение на сто дни. Вашата света майка обаче няма нужда от подобна помощ, за да й бъде осигурено най-благоприятно прераждане. Собствените й добри дела приживе са гаранция за това.

— Благодаря ви, преподобна абатисо.