Есенен мост

Когато Старк се прибра пеш у дома, имаше чувството, че е мъртъв.

После отиде в стаята на Хейко и видя Сачико още да седи на пода, да ридае, притиснала бебето към себе си. Той прегърна и двамата.

Бебето се събуди и не след дълго и тримата бяха облени в сълзи.

1882 година, замъкът „Облак врабчета“

Макото беше така вцепенен от разкритието на Генджи, че едва забеляза как Генджи — тоест баща му — се извини и излезе от стаята. Не само баща му не беше мъжът, с когото бе израсъл, мислейки, че това е баща му, но и майка му не беше жената, която бе наричал така през целия си живот. Вниманието му се насочи към настоящето едва когато се озова ръка за ръка с малката си полусестра. Те се изкачваха по тясна стълба.

— Къде отиваме?

— Да се срещнем с госпожа Шидзука — отвърна тя.

— Мислех, че ти си госпожа Шидзука.

— Имам предвид първата госпожа Шидзука. На която съм кръстена. Изглежда, ти не знаеш нищо нито за себе си, нито за семейството си. Това означа, че трябва да започнеш от началото.

— Има ли начало? — попита Макото. — Ако има, ще бъда много доволен. — Поредицата от лъжи като че ли вървеше по спирала безкрайно назад във времето.

— Винаги има начало — отбеляза сестра му. — Без начало как може да има край? Разбира се, двете са временни.

— Временни? Как може нещо в миналото да е временно? То е свършило, с него е приключено.

— Само защото има начало и край, не означава, че нещо наистина е свършило и с него е приключено — обясни Шидзука. — Не са ли те научили на това в Америка.

1308 година, абатство Мушиндо

Бяха минали шестнайсет години, откакто госпожа Новаки дойде в абатството със своето увредено дете. Често през тези години преподобната абатиса Суку разсъждаваше върху събитията, които бяха довели до изгнанието. Тя често получаваше вдъхновение за това от крясъците и стоновете, които идваха откъм килията на Шидзука по всяко време на деня и нощта. Въпреки че беше освободена заради ранга си от черната работа в абатството, абатисата лично понякога се заемаше с почистването и храненето на лудото момиче. Способността й да докосва мъртвото тяло, без да се колебае, и да издържа на най-отвратителните гледки и миризми, без да показва отвращение, й бяха спечелили възхищението на другите обитателки на абатството. Всички бяха съгласни, че абатисата е истински образец на пътя на съчувствието на Буда.

Поведението на Шидзука не се промени в продължение на шестнайсет години и през тези шестнайсет години вниманието на абатисата към нея продължаваше да е все така неизменно любезно. Въпреки че нестабилността и непредсказуемостта бяха универсални закони, абатисата бе стигнала до прозрението, че три неща ще бъдат постоянни: лудостта на Шидзука, непонятните кошмари, които тревожеха абатисата след пристигането на Шидзука, и собственото й посвещаване на молитвите, което бе за цял живот.

После една сутрин тя се събуди необичайно свежа и си даде сметка, че е прекарала нощта без нито един кошмар. Все още размишляваше върху това благословено явление, когато дойдоха две монахини, останали без дъх, бързайки да стигнат до нея.

— Преподобна абатисо!

— Да?

— Шидзука е будна, преподобна абатисо.

Тя веднага разбра какво имаха предвид монахините. От това крило на абатството не се чуваше плачът на луд човек. Шидзука мълчеше само когато спеше, а дори и тогава невинаги бе тиха. Тя никога обаче не мълчеше, когато беше будна.

Абатисата затвори очи. Тя каза тиха молитва, с която изрази благодарността си за възможността Шидзука да се освободи от лудостта. Тъкмо се готвеше да се изправи, когато се сети за едно поразително съвпадение. Шидзука бе млъкнала същия ден, когато тя самата бе осъзнала освобождението си от кошмарите. Имаше ли връзка между двете явления и ако беше така, можеше ли тази връзка да е зловеща? Тя затвори очи и започна да реди втора молитва, с която умоляваше да получи по-голяма защита от божествата пазители, ако лудостта приеме по-тиха, но по-лоша форма. После отиде с монахините в килията на Шидзука.

Момичето седеше на пода и мирно наблюдаваше тяхното влизане. Никога преди абатисата не бе виждала очите на Шидзука така ясно фокусирани, а поведението й — като на нормален човек.

— Добро утро, Шидзука — поздрави абатисата.

Шидзука не отговори, а продължаваше да гледа абатисата спокойно и с интерес. Абатисата поведе момичето към банята, почисти го и го облече в чисти дрехи. Възстановяването трая толкова дълго, колкото и кървенето, после тя отново изпадна в предишното си хаотично състояние.