Есенен мост

Следващия месец, когато кръвта й потече за втори път, тя успя да запази нормалното си състояние по-дълго. През третия месец връзката й с реалността беше по-твърда. Отначало все още се налагаше облеклото й да се сменя и да я къпят няколко пъти дневно, тъй като тя не разбра веднага необходимостта от посещаването на тоалетната. За по-малко от седмица обаче тя се научи. През есента всеки новодошъл би приел Шидзука за една от монахините, само че тя бе по-млада от останалите, буквално безмълвна и отдадена повече на наблюдението, отколкото на обичайната дневна работа на обитателите. Тя премина от шумна лудост към тихо състояние на полуразум. Вече не крещеше и не плачеше, не се свиваше на кълбо от безпричинен страх, въпреки че понякога се отнасяше както преди и ставаше прекалено спокойна, с почти затворени очи, сякаш беше някъде другаде. Понякога като че ли разбираше какво й се казва, понякога — не. Не приличаше много на другите, въпреки че се бе подобрила в значителна степен. Понякога нощем абатисата я наглеждаше и я откриваше седнала в леглото, с отворени очи, вгледани в нищото.

Очевидната връзка между новопоявилия се здрав разум у Шидзука и началото на менструацията безпокоеше абатисата. Тя не беше сигурна дали това беше уместно притеснение или се бе породило само защото според древното суеверие кръвта на жената и вещерството бяха дълбоко свързани.

По това време наближаваше редовната годишна есенна визита на госпожа Кийоми. Вдовица на великия владетел на Акаока и майка на настоящия, тя беше един от двамата главни закрилници и спомоществователи на абатството Мушиндо. Другият, владетелят Бандан, управник на Кагами, никога не правеше посещения. Преподобната абатиса Суку този път очакваше с голямо нетърпение госпожа Кийоми. Тя щеше да стане свидетел на чудодейния лек, дело на безкрайното съчувствие на Буда, на шестнайсетте години непрекъснати молитви и нейната щедра помощ отвън.

Ала когато тя стигна до вратата на абатството, за да поздрави посетителите от провинция Акаока, тя изпита разочарование, защото не видя благородната закрилница. Владетелят Хиронобу, нейният син, бе пътувал без нея.

— В интерес на истината, дойдох вместо нея — съобщи той. — Съжалявам, че ще трябва да ви го съобщя, но майка ми е смъртно болна. Лекарите казват, че тя няма да изкара зимата. Дойдох само защото тя настояваше. Ще лагерувам през нощта извън стените на абатството и на сутринта ще поема обратно към дома.

— Ще рецитираме сутри за нея — обеща абатисата.

Тъгата й беше много дълбока. Съдбата се бе намесила безмилостно жестоко в този момент. Госпожа Кийоми никога нямаше да се радва на плодовете на своята доброжелателност към Шидзука. Тя щеше да научи за това в писмо, което абатисата щеше да изпрати по сина й. Но нямаше да изпита радостта лично да види чудодейното възстановяване.

После му обясни:

— Правилата на абатството не позволяват в него да влизат мъже при каквито и да било обстоятелства. Моля, почакайте тук. Нека пием чай на портата — вие отвън, аз — отвътре.

Една от старшите монахини се приведе към нея. Тя заговори тихо, за да не бъде чута от когото и да било от самураите.

— Разумно ли е това, преподобна абатисо? Свещената порта защитава Мушиндо от посещенията на злото. Да се сложи навес под нея, да се застане по средата, означава да се отрече съществуването й. Демоните веднага ще забележат тази уязвима точка.

— Навесът е малък — възрази абатисата, — а церемонията ще е кратка.

Тя изпитваше голяма мъка заради болестта на госпожа Кийоми и голяма радост от възстановяването на Шидзука. В сърцето й тези емоции съществуваха в невъзможна едновременност. Морето не може да бъде едновременно в прилив и в отлив. Именно това объркване я накара да настоява за поканата си. В противен случай щеше да съжалява за грешката до края на живота си.

Монахините от едната страна и самураите от другата издигнаха навеса, сервираха чая и зачакаха. Лицата им издаваха безпокойството им. Те всички вярваха в онова, което възрастната монахиня бе прошепнала. Само преподобната абатиса Суку и владетелят Хиронобу се чувстваха удобно на местата си. Те си спомняха за миналото, което на него му се струваше доста по-отдавна, отколкото на нея, тъй като той бе значително по-младият от двамата. Когато Суку бе назначена за абатиса на храма, Хиронобу бе на осем години.

— Помня как стоях на тази скала — разказваше Хиронобу — и Го ми се караше, защото съм се превръщал в удобна цел за убийците. Не мисля, че помните Го, моя телохранител. Той дойде с майка ми и с мен само веднъж и мисля, че не се срещнахте с него.

— Вие сте младо момче — отбеляза абатисата. Тя погледна настрани и потъна в спомените си. — Но вече сте спечелил две големи победи. Госпожа Кийоми беше много горда с вас.

— Помня… Е, дали помня случилото се, или помня нещо, което е плод на въображението ми? — Хиронобу се разсмя. — Ние сме толкова ненадеждни свидетели на собствения си живот.