Есенен мост

— Когато минат сто дни, аз лично ще ви предам урната. — Абатисата не бе напускала храма за повече от няколко часа след назначаването й. Нежеланието й да се връща в заобикалящия я свят обаче беше по-малко от страха от завръщането на Хиронобу. Колкото по-често беше той около Мушиндо, толкова по-голяма бе опасността двамата с Шидзука отново да се срещнат някак си. Първата среща, която трая много кратко, й се стори плашещо зловеща.

— Благодаря ви за тази любезност, преподобна абатисо. Но няма да е необходимо да извършвате подобно трудно пътуване. Ще остана тук, докато изминат стоте дни.

— Господарю?

Хиронобу направи неопределен жест към заобикалящата го гора.

— По време на последното ми посещение изпитах неочаквано удоволствие да бъда в тази девствена пустош. Със сигурност трябва да е по-близо до това, което боговете са създали, отколкото подрязаните и пленителни горички на юг. Затова реших да построя малък дом и да се оттегля на идиличен пасторален живот.

Абатисата се опита да възрази:

— Винаги съм знаела, че планинските гори на Шикоку са сред най-дивите в околността. Не са ли поглъщали те цели армии на завоеватели? Могат ли тези малки хълмове и редки гори наистина да се сравняват?

Тя говореше със спокойствие, което издаваше липсата на самообладание. Не боровете, планинският поток или гледката към долината бяха привлекли интереса на Хиронобу. Очите му не поглеждаха периодично към портата, докато разговаряха. Той не погледна натам нито веднъж. Това можеше да стане само ако той непрекъснато мислеше как да го избегне перфектно. За абатисата това само по себе си беше доказателство за истинските му желания.

— Девствеността на Шикоку е преувеличена от хорските приказки — настоя Хиронобу.

— Ами вашето владение? Няма ли враговете ви да ви причинят неприятности при такова дълго отсъствие?

— Не и след като Го носи отговорността. Никой няма да посмее.

— А самият Го?

— Той ме защитава и ръководи като втори баща от най-ранно детство. Ако не мога да вярвам на него, не мога да вярвам на слънцето и на луната, че ще останат на небето или че земята ще е под краката ми.

— Често земетресения разтърсват земите ни — продължи абатисата. — Може би от това трябва да се извади поука.

Хиронобу се разсмя.

— Очевидно аз не съм поет. Моите представи очевидно не съответстват много на изразителността ми.

Тъй като Хиронобу нямаше да си тръгне, абатисата направи единственото, на което бе способна. Тя нареди на монахините непрекъснато да пазят портата на храма и коридора, който водеше към килията на Шидзука. Шидзука никога не бе оставяна сама. През нощта тя бе заключвана в килията.

Дните минаваха без инцидент, както и седмиците. Звукът от повтарянето на сутрите не секваше. Абатисата започна да мисли, че подозренията й са били прекомерни.

Тя се срещаше с Хиронобу веднъж седмично извън стените на храма. Разговаряха само за госпожа Кийоми. Хиронобу изглеждаше доста спокоен. Може би тези гори бяха по-близо до съзиданието, отколкото другите в по-населените части на областта. Може би благословията на боговете щеше да защити всички тях.

Една нощ тя се събуди и откри, че вече е седнала в леглото. Вледеняваща студена пот бе намокрила дрехите й. Тялото й изгаряше от температура. Нямаше спомен за кошмар, само чувството за ужас, което не я напускаше. Тя стана бързо и без да сменя дрехите си, изтича в килията на Шидзука. Студената есенна нощ проникваше през кимоното й и треперещата й плът до мозъка на костите й.

Монахинята, която беше на пост пред килията, седеше в поза лотос. Главата й обаче бе отметната на една страна и леко похъркване показваше колко дълбоко е заспала.

Вратата на килията бе широко отворена.

Шидзука не беше вътре.

Абатисата изтича навън от храма през двора, извън портата и отиде право до къщата, построена от Хиронобу в най-гъстата част на гората между абатството Мушиндо и зимния поток, който през този сезон представляваше само водопад от заоблени камъни.

Хиронобу не беше там. Нито Шидзука. Нямаше ги и самураите на владетеля.

Абатисата се огледа във всички посоки. Не видя следи, нито признаци, че някой е минал скоро оттук. Изпълнена с отчаяние, тя отметна глава назад и отправи взор към небето.

Бледите лъчи на новата луна хвърляха свръхестествени отблясъци към нея.

Абатисата не говореше. Навсякъде около себе си чуваше множество гласове.

— Тя ще умре — ридаеше някой. — Тогава какво ще стане с нас?

— Ще продължим по пътя на Буда.

— Какво говориш? Без преподобната абатиса Суку няма никакъв път. Владетелят Хиронобу и владетелят Бандан ще ни изоставят.

— Тя е права. Манастирът е далече от техните владения. Те проявяват интерес към това отдалечено място само заради преподобната абатиса.

Припомни си, че е гледала в нощта. Отвори очи. Беше в собствената си стая, а монахините се бяха струпали около леглото й. Повечето от тях бяха облени в сълзи.

— Преподобна абатисо!

— Шидзука — промълви абатисата.

— Среднощ е, преподобна абатисо. Тя е в килията си.