Есенен мост

— И вие ли гледате така на нещата?

— Разбира се, че не — отговори Саемон. — Съдбата е в ръцете на всеки човек, а не в мъртвата хватка на предците му. — Той подбираше думите си внимателно. Дали на лъжите ще се повярва или не, зависеше до голяма степен от представянето им. — Ние сме родени, за да създадем себе си.

— Така ли? — Макото сипа един пръст уиски в чаша и я вдигна на светлината. После я остави, без да пие от нея. — И какво ме съветвате, господарю Саемон.

— Разговаряйте с баща си — предложи му Саемон. Бъдещето зависеше от неговите думи и от реакцията на Макото на думите му. — Винаги съм намирал Матю Старк за много честен.

Макото призна:

— Матю Старк не ми е баща.

Саемон почувства такъв прилив на радост, че сърцето му започна да препуска. В продължение на петнайсет години усилията му да разкрие тайната на Генджи бяха осуетявани. Още навремето той подозираше, че Макото е дете на Генджи, а не на Старк. Но когато Генджи не направи нищо, за да доведе Макото в Япония, Саемон се отказа от тази версия. Нямаше смисъл да мисли за това, тъй като Генджи не би позволил да остави сина си в Америка. Хейко беше низвергната! Отговорът, както и средството да се възползва от него дойдоха право в ръцете му. Без да покаже никакъв знак за вълнение, той каза:

— Не разбирам, мистър Старк. Как така?

Преди, когато усещаше гняв, Макото усещаше температурата му да се покачва. Сега той беше толкова бесен, че предишният му гняв приличаше на малко раздразнение, а вместо топлина усещаше студ. Ако някой го докоснеше, сигурно щеше да си помисли, че докосва лед.

Генджи бе казал нещо по-лошо от лъжа, бе нанесъл по-жесток удар от изоставянето, беше отнел много повече от законното му име. Той бе отнел целия живот на Макото. Всичките му спомени, целият му опит бяха фалшиви. Те не му принадлежаха. Принадлежаха на някой, който никога не бе съществувал. На двайсет години той отново бе роден като син на злостен манипулатор и прославена проститутка. Ако Шидзука бе казала истината, имаше нещо още по-лошо. То щеше в крайна сметка да стане доказателство за наследствено бедствие, което беше някаква форма на превземане. Говореше за това като за ясновидски способности, но това беше очевидно резултат от удобни лъжи, които баща й, й беше казал. Неговият баща.

И така, кой беше Макото?

Беше ангел на отмъщението. Щеше да изчисти греха с кръв. Генджи щеше да говори с имперските министри този следобед. Макото щеше да го пресрещне в двореца. Това бе перфектното място за среща. Нека синът на Генджи, от когото той толкова се срамуваше, че не бе признал в продължение на две десетилетия, нека този пренебрегнат син бъде онзи, който ще сложи край на предателството. Макото измъкна револвера от колана си и провери гнездата за куршуми. Револверът трийсет и втори калибър, подарък от баща му — или по-скоро от човека, който се беше преструвал, че му е баща, — беше зареден догоре и готов за стрелба.

Той стана, за да тръгва. Когато се обърна към прага, пред стенописа на свитък, в един алков видя комплект самурайски мечове — дълъг и къс, поставени в стойка.

Това щеше да бъде последният безупречен детайл.

Щеше да убие Генджи с това оръжие, меч от собствения му дворец. С острие, което символизираше предполагаемо неръждаемата душа на самурая, той щеше да сложи край на живота на човека, чиято чест не беше нищо повече от поза и лъжа.

Макото Окумичи взе по-късия от двата меча от стойката, скри го под дрехата си и тръгна.

Императорският дворец, Токио

Файтонът на Генджи забави ход, когато наближи моста над рова с вода.

Все още по навик той мислеше за големия дворец като за двореца на шогуна, по същия начин в съзнанието му градът се бе запечатал като Йедо, не като Токио. Свалянето от власт на шогуната Токугава, Реставрацията на императора, премахването на самурайската класа, изчезването на владенията, безпрецедентното навлизане на чужденците в Япония, унищожаването на последните героични защитници на бушидо — всички тези събития се бяха случили в интервал от по-малко от десет години. На Генджи бяха приписани по-големи заслуги за тези промени, отколкото заслужаваше, както и по-големи вини.

От Реставрацията насам имаше седем покушения върху живота му. Всяко от тях беше пропаднало, защото такъв бе замисълът. Щеше да бъде убит, но след доста години. Това бе пророкувано от него. Щеше да стане в Диетата, която все още не съществуваше, и щеше да умре в ръцете на дъщеря си Шидзука. В неговото видение това беше млада жена. Днес тя все още беше малко момиче. Много години живот му бяха гарантирани.

Файтонът спря при портата Сакурада, онази, през която Генджи щеше да влезе в двореца. Императорските стражи излязоха напред, за да се уверят в самоличността му. След малко, когато те и собствените му охранители бяха съсредоточили вниманието си едни върху други, млад мъж, облечен в западен стил, изведнъж се втурна към файтона и докато тичаше, измъкна къс меч под дрехата си. Беше само на две крачки от прозорчето на Генджи, когато стражите го забелязаха.

Беше твърде късно.