Есенен мост

Монахът погледна към стената, към основополагащите камъни в тревата, към падналата и почти изгнила греда от основната стая.

— Намирам се в провинцията Ямакава.

— Да — потвърди Кими. — Нашият господар е владетелят Хиромицу. Той не е много могъщ велик владетел, но е съюзник на…

— Владетеля Киори — довърши старият монах.

— Да, великия владетел на Акаока — продължи Кими. — Той е пророк, който вижда в бъдещето и затова никога не може да бъде победен в битка. В случай, че отново настъпи война, както твърдят всички.

— Върнах се — рече монахът. — Аз бях абат в този манастир, о, нима това е било преди цели двайсет години? Или може би само десет? — Той се подсмихна. — Бях издигнал тук една постройка. Не много здрава. Дори не знам дали още стои.

Сега вече Кими се увери, че Дзенген беше луд. Откакто се помнеше, това място беше само една развалина. Разбира се, тя беше едва на шест години. Съществуваше някаква вероятност мъжът да казва истината, но едва ли.

— Аз ще възстановя този храм — отсече старият монах — само с двете си ръце.

— На ваше място не бих го сторила — посъветва го Кими. — Голяма обида е да се прави нещо някъде в провинцията, без да се иска разрешение. Трябва ви одобрението на владетеля Хиромицу, както и на висшия абат на сектата на този храм. Не съм сигурна коя е тя, нито дали още съществува.

— Ще получа необходимите разрешения.

Макар той да се усмихна щастливо, по бузите му се стекоха сълзи. Това убеди Кими, че той наистина беше последовател на сектите дзен. Знаеше се, че тези хора, особено онези, които бяха овладели тайнственото учение, едновременно можеха да плачат и да се смеят. Това обаче не означаваше, че той не беше луд.

— След дълги години на безцелно скитане — обясни старецът — отново се върнах тук, където ми е мястото. Изпълнен съм с безкрайна благодарност. — Той коленичи и легна на земята в посока на изгнилата греда.

После написа писмо и го даде на Кими да го занесе в замъка на владетеля Хиромицу. Кими го повери на Горо, който можеше да тича километри, без да се умори. Той почти нямаше чувство за ориентация, но замъкът на владетеля не беше никак далеч, право на север, така че Горо лесно можеше да намери пътя.

Кими се опасяваше, че писмото на Дзенген щеше да създаде неприятности и да доведе до наказание, вместо да му осигури разрешение. Но монахът настоя въпреки нейното предупреждение. Каква друго можеше да стори тя?

След две седмици най-големите й опасения бяха на път да се сбъднат. Отряд от двайсет самураи на коне пристигна и поиска да разговаря със старейшината на селото. Командирът на самураите беше мъж със свирепо изражение, готов да убие всеки, който се изпречи на пътя му.

Той попита проснатия на земята старейшина:

— Къде е манастирът Мушиндо?

Очите на старейшината се разтвориха от ужас, а долната му челюст увисна. Той притисна глава в земята и не продума нищо.

Командирът на самураите се обърна към един от отряда и нареди:

— Таро, обезглави го. Може би неговият заместник ще ни отговори по-бързо.

— Да, господарю Сайки.

От периферията на коленичилата тълпа Кими видя как самураят, наречен Таро, слезе от коня и извади меча си.

— Чакайте, господин самурай — рече тя. — Аз ще ви покажа пътя. — Господарят Сайки гневно я погледна. От страх тя отново зарови глава в земята. Защо се бе обадила? Тя дори не харесваше старейшината Бунчо. Той вечно гълчеше и нареждаше на хората около себе си. А и не знаеше дали руините на Му-нещо си бяха онзи манастир Мушиндо, който господарят търсеше. Сега тя също щеше да загуби главата си.

— Ти, момиче — нареди господарят Сайки, — стани!

Кими изпълни заповедта. Цялото й тяло трепереше. Надяваше се, че няма да уринира от страх. Едно беше да умреш, а съвсем друго да ти се смеят, докато умираш. Горо, който се намираше до нея, също се изправи, тъй като винаги правеше, каквото прави и тя.

— Идиот — разгневи се още повече Сайки, — защо се изправяш? Не съм ти казал да ставаш!

— Господин господарю, той наистина е идиот и не разбира — обясни Кими.

Един от самураите се изсмя. Той успя да потуши смеха си, но не и преди господарят Сайки да го чуе.

— Хиде, ти ще останеш на служба в конюшнята до второ нареждане.

— Да, господарю — подчини се Хиде, но вече хич не му беше забавно.

— Покажи ни пътя, момиче — заповяда Сайки.

— Да, господин господарю — Кими се поклони и подчини. Горо я последва развълнуван.