Есенен мост

Впоследствие й се стори, че той понякога я гледа по онзи особен начин, характерен за мъжете, когато животинската им природа надделява над наложените от морала и цивилизацията ограничения. Емили не се разтревожи или ужаси от този поглед, както би направила по-рано. Вместо това усети как се изчервява и кожата й настръхва под дрехите. Ако той не успееше да се овладее, дали тя щеше да му устои? Не смяташе, че разполага с нужната за това воля. Проблемът лесно можеше да се реши с нейното заминаване, в случай че основната й грижа бе да запази своята непорочност. Но не това я тревожеше. На карта беше поставена безсмъртната душа на Генджи.

Със заминаването си Емили щеше да се предпази от неволно плътско прегрешение. Но като разсъждаваше по този начин, дали тя не поставяше себе си пред него, обвивайки с невинност загрижеността за самата себе си? Генджи разполагаше с многобройни възможности за прегрешения освен Емили. В страната имаше много гейши, а отскоро в дома му като наложници живееха две злощастни млади жени, които бяха попаднали в най-неморално робство. За десет години Емили смяташе, че бе постигнала значителен напредък и го бе отказала от греховните обичаи на неговите деди. Пристигането на двете гейши обаче показа, че задачата й оставаше опасно недовършена.

Далеч по-опасно от плътските изкушения бе богохулното религиозно раздвоение на Генджи. Той твърдеше, че приема божествената воля и всемогъществото на Отца, изпитваше благодарност към саможертвата и възкресението на Сина, намираше утешение във всеопрощаващата прегръдка на Светия дух, но не вярваше, че Буда и боговете на неговите деди са само плод на въображението. Освен това продължаваше да практикува религиозните ритуали на умопобърканите проповедници от култа дзен. Твърдеше, че това въобще не са ритуали, но как по друг начин можеха да се нарекат?

Това е само освобождение от всичко, обичаше да се оправдава Генджи.

А не представляваше ли всъщност пълната противоположност на спасението, което ни даваха думите и милостта на нашия Спасител?

Генджи страдаше от типичния за неговите сънародници недостатък: способността да приемат множество противоречиви религиозни вярвания. Той не виждаше проблем да бъде едновременно будист, шинтоист и християнин. Вярваше в силата на свободната воля и в същото време в предназначението. Можеше с еднакво одобрение да приема Святото слово и небитието.

Сред всичките му отклонения от правия път най-опасното със сигурност бе убеждението му, че техният род бе дарен с пророческа сила. Според Генджи притежавали са я починалият му дядо, владетелят Киори, както и чичо му, отцеубиецът Шигеру. Той вече не твърдеше, че също я притежава, тъй като знаеше, че така наранява най-дълбоките убеждения на Емили. Премълчаването на еретичните възгледи обаче не водеше до божествено опрощение. Мълчанието само задълбочаваше греха.

Заминаването й със сигурност щеше да сложи край на пътя на Генджи към християнството. Само ако останеше и продължеше упорито и деликатно да го наставлява, имаше някаква надежда Генджи да завърши религиозния преход и да осигури спасение за душата си.

Тази възможност отново я връщаше към физическата опасност от по-нататъшното съжителство.

Всичките й разсъждения се оказваха затворени в този логически кръг.

Дилемата на Емили се усложняваше от съществуването на свитъците „Есенен мост“. Те съдържаха предсказания, които очевидно са се сбъднали. И още нещо, което всяваше дори по-голям страх у нея. Разказвачът даваше ясно да се разбере, че свитъците са адресирани специално и лично за Емили.

Госпожа Шидзука, авторката на свитъците, бе умряла повече от петстотин години преди Емили да се роди.

Не съществуваше обаче друго обяснение за написаното в „Есенен мост“. Без помощта на Ханако Емили срещаше затруднения с езика. Дали ако погледне през очите на един истински вярващ и прочетеше думите не с предубеждението за демони и духове, а в светлината на искрената християнска вяра, нямаше да прозре истината?

Не й оставаше нищо друго, освен да опита.

Тя взе последния свитък, дванайсетия, за да погледне отново последните изречения. Молеше се да ги интерпретира правилно. Пое дълбоко въздух и отвори свитъка.

Върху хартията бяха останали само бледи, нечетливи бележки като тънки струйки дим, виещи се над угасващ огън. Пред очите на Емили тези последни остатъци от написаното от госпожа Шидзука напълно изчезнаха.

Тя отиде до монголския сандък и прегледа другите единайсет свитъка. Всички бяха бели като пергамент, върху който никога нищо не е писано.

Емили се облегна върху ствола на ябълковото дърво. Бе извървяла разстоянието от замъка до долината. За последен път бе вървяла толкова дълго като момиче, когато завинаги напускаше фермата на родителите си. Тогава в небето зад нея се бяха извили пламъци — символ на огненото пречистване, с което майка й искаше да заличи тежките престъпления. Сега пламъците горяха вътре в нея, невидими, но не по-малко овъгляващи.

Оттук нататък трябваше да разчита само на спомените си за „Есенен мост“. Можеше ли да се довери на паметта си?