Есенен мост

— Само защото не съм достатъчно добър християнин, какъвто искаш да бъда, това не означава, че съм лишен от всякакви християнски добродетели. Аз съм ти приятел. Не искам да те виждам как страдаш. Също така не искам да те виждам как умираш, преди да ти е дошло времето.

— Лъжец — усмихна се Емили.

Начинът, по който произнесе думата, му напомни как Хейко я бе произнесла последния път, когато се бяха видели. Но Хейко тогава не се усмихна.

— Ти рискуваш живота си, бъдещето на рода си, а може би и самото съществуване на твоя наследник. Защо? За да ме защитиш.

Емили пусна ръката му, която бе държала здраво през цялото време.

— Тревожиш се повече за мен, отколкото за себе си — продължи тя. — Не беше ли това твоето определение за любов?

Генджи погледна към ръката си. Емили бе оставила медальона там.

Ако искаше тя да си тръгне, трябваше само да го задържи и да отрече думите й. Тогава тя ще замине. Ще се омъжи за Смит или Фарингтън, или някой друг американец и ще остави Япония и Генджи зад гърба си. Не защото смяташе, че той не я обича, а защото тя никога не би му се наложила, дори и с цел да го спаси. Според принципите на нейната вяра, колкото и да бяха изопачени те от идеите й за романтична любов, свободната воля играеше основна роля.

Свободната воля.

Генджи не знаеше какво точно означаваха тези думи. В неговия свят те нямаха смисъл. Волята се възприемаше като средството за надлежно осъществяване на съдбата. Свободна? Никой не беше свободен. Това беше заблуда, подхранвана от демоните, и в нея вярваха само глупаците и побърканите.

Какъв беше самият той? Побъркан? Глупак? Демон? Може би всичко едновременно.

Генджи хвана медальона за верижката. Той ярко проблесна, както и във видението му. Пресегна се към Емили. Ръцете му леко докоснаха шията й, когато той закопча верижката.

Свободна воля или съдба?

— Генджи — промълви Емили и бавно се отпусна в прегръдката му.

Емили почти не разполагаше с време да размишлява върху неочакваната развръзка. След като Генджи взе решение, той планира и организира всичко с бързината и прецизността на самурай генерал по време на военна кампания. За по-малко от три седмици параклисът, разположен на хълма над долината, същият, за който толкова дълго се беше говорило, най-сетне бе завършен. Главният архитект Цуда — онзи същият, който откри свитъците „Есенен мост“ и ги прати на Емили — работеше, без да спи, като че ли животът му зависеше от навременното приключване на строителните работи. Прислужничките в замъка ушиха сватбената рокля по френска кройка, която беше толкова разточителна, че вероятно бе правена преди Френската революция. Десетки метри най-фина китайска коприна, ирландски лен и френска дантела бяха използвани за нея. Емили дочу една прислужничка да казва, че само цената на корсажа, изработен от сложна бродерия, почти се равняваше на годишния доход на някоя от малките провинции. Емили изпитваше силно притеснение от тази екстравагантност. Съмняваше се кралица Виктория да е била по-прекрасно облечена на своята сватба. Но тя не каза нищо на Генджи. Осъзнаваше, че той се стреми към подобна показност по съвсем конкретни причини. Владетел от един от най-древните родове в страната се омъжваше за чужденка, без име, без политически връзки и без богатство. Той се опитваше да потуши клеветническите мълви с щедра демонстрация на гордост. Може би от стратегическа гледна точка всичко това в крайна сметка приличаше на военна кампания.

Тя още не можеше да повярва. Емили Гибсън, фермерско момиче от долината на река Хъдсън, щеше да се омъжва за езически японски владетел.

Хиде стоеше на ръба на водата и гледаше как корабът хвърля котва в морето. Тази гледка го изпълваше с толкова омраза, че трябваше да мобилизира цялата си военна дисциплина, за да задържи дишането си спокойно и безшумно. Не беше ли максима на самурая, че мъжът, чието дишане може да се чуе от противника му, е победен? Нямаше да го направи, за да не дава лош пример.

— Преброих само четири оръдия — отбеляза Ивао. — Корабът на нашия владетел, параходът „Нос Мурото“, има двайсет. Ние сме по-силни от американците. Той изпита огромно щастие, когато баща му го взе и го притисна в прегръдката си. Надяваше се на това, но не го поиска. Самураят никога не иска похвали, дори да е само на пет години.

— Не сме — разочарова го Хиде, — не още. Бойният кораб на нашия господар е направен от дърво. Другият е обкован с желязо. Изстрелите от всички двайсет оръдия на „Мурото“ ще отскочат от металните обшивки. А и погледни размера на тези четири оръдия, Ивао. Виждаш ли как са поставени на лафети? Могат да се въртят и да стрелят във всички посоки, независимо накъде върви корабът.

Ивао не искаше да слуша колко силни са чужденците. Той каза:

— „Хамптън Роудс“. Правилно ли прочетох името на кораба, татко?

— Да.

— Какво глупаво име. „Нос Мурото“ е къде по-хубаво.

Хиде се усмихна на сина си, за да не се разсмее силно.

— Ние не сме единствените с чувство за история. Хамптън Роудс е мястото, където облицовани с метал бойни кораби са се били за пръв път.

— Така ли? Кой е победил?