Есенен мост

— О, да не би да сте имали видение как ви казвам за „Есенен мост“. — Само болката, която почувства, я накара да използва тази дума с подигравателен тон.

— Не — призна Генджи. Той посрещна предизвикателството в погледа и гласа й с невъзмутимо спокойствие. — Видението беше за друго.

Генджи отново се чувства като чужденец в собственото си тяло. Забързано крачи по коридора. Мъжът, който е той в момента, е неспокоен. Генджи разбира по бързината на крачките. Намира се в замъка и върви към своите покои. От дъното на коридора чува плача на новородено бебе да долита от стаята, към която се е насочил. Прислугата пада на колене и се покланя по пътя му.

Когато влиза в стаята, вижда бебето в ръцете на една прислужница.

— Господарю Генджи — казва тя и му подава да види детето. Но той хвърля само един бегъл поглед. Вниманието му е насочено към някой друг, към човека, който се намира в съседната стая. Преди да влезе там, от стаята излиза доктор Одзава и затваря вратата зад себе си.

— Как е тя? — гласът на Генджи е изпълнен с тревога.

Доктор Одзава отговаря:

— Раждането беше трудно.

— Вън от опасност ли е?

Докторът се покланя и казва:

— Съжалявам, господарю.

Генджи се свлича на колене. Усеща скръбта с цялото си тяло.

— Вие станахте баща, господарю Генджи — продължава докторът и слага бебето в отпуснатите му ръце. Генджи се опитва да погледне в лицето на детето с надеждата да намери някаква прилика с майката. Но другият Генджи, в чието тяло се намира в момента, не поглежда бебето. Цялото му внимание е съсредоточено върху малко украшение на шията на детето.

Това е малък сребърен медальон с гравиран върху него кръст, върху който има стилизирано цвете.

— Същият медальон, който носиш ти — уточни Генджи.

— Това нищо не доказва — отбеляза Емили. — Дори и да сте видели това, което мислите, че сте видели, това не доказва нищо. — Разкритието на Генджи я потресе, но тя не биваше да го показва. В противен случай би признала, че допуска възможността той наистина да има видения. — Обикновено в сънищата се появяват най-невероятни халюцинации. Всичко е било сън. Видели сте моя медальон. Ханако ви е разказала за пророчествата на госпожа Шидзука. Вашето спящо съзнание ги е събрало. Нищо повече.

— Този сън, както ти го нарече, сънувах преди шест години в градината с рози в замъка. Не по-малко от теб ми се иска това да не е вярно.

Емили се обърна. Посегна към шията си и откопча сребърната верижка. След което се обърна към Генджи, взе ръцете му в нейните и сложи верижката и медальона с цветето в дланта му. Това беше най-ценната й вещ. Мислеше, че никога няма да се раздели с нея до смъртта си. Но това се оказа поредната напразна надежда.

— Ето, ваш е. Можете да го дадете на съпругата си, на любовницата си или на някоя наложница, която първа ви роди дете, а тя ще го даде на детето. Сънят ви ще се сбъдне и ще докаже, че не е било никакво видение.

Генджи се вгледа в медальона и поклати глава.

— Дядо ми казваше, че е безполезно да се опитваме да избегнем сбъдването на виденията, че те все по някакъв начин ще се сбъднат и че опитите да ги предотвратим може да доведат до по-опасни последици. Все пак аз се опитах да го направя. Опитах се да се отделя от теб, доколкото е възможно. Полагах усилия да прекарвам времето си с гейши против волята си. Доведох наложници в дома си. Самият аз насърчавах общуването ти с Чарлс Смит и Робърт Фарингтън. Ако се роди дете от гейша или наложница, може би ще се убедя, че онова, което съм видял, не е било пророчество, а сън, както ти казваш. Ако ти се омъжиш за Смит или Фарингтън и се върнеш в Америка, също ще повярвам в думите ти.

Генджи взе ръката на Емили и сложи в нея медальона.

— Женитбата е най-добрата ни надежда, Емили. Ако не сме заедно, видението няма как да се сбъдне. Ще бъде абсолютно невъзможно.

Когато той опита да изтегли ръката си, Емили я задържа. Тя продължително се вгледа с безизразен поглед в лицето му. После на лицето й бавно засия усмивка и тя отново се разплака. Плачеше мълчаливо, усмихвайки се, без да сваля очи от лицето на Генджи.

— Какво има?

— От много отдавна те обичам — тя спря, пое дълбоко дъх и продължи, — до този момент не знаех, че и ти ме обичаш.

— Ако по някакъв начин съм създал у теб подобно впечатление, съжалявам — излъга Генджи. Християните смятаха лъжата за грях. Те погрешно вярваха, че истината винаги е най-доброто нещо. — Това не е вярно. Съжалявам.

— В продължение на шест години ти беше умел лъжец, но сега виждам през теб.

Той се изсмя, за да прикрие истината.

— Как съм пропуснал това? — опита да се пошегува Генджи.

— Ти вярваш в твоите видения и във виденията на твоите предци от шест столетия насам. Вярваш, че всеки опит да се предотвратят е обречен и ще доведе до още по-големи нещастия. Въпреки това искаш да ме отпратиш с надеждата да не позволиш едно от тях да се сбъдне.