Есенен мост

Беше облечена в стил, сходен с този на мъжа, когото Джинтоку не хареса. Дрехите й бяха американски тип, особено крещящи в нейния случай, с пола, която показваше по-голямата част от доста дебелите й и безформени крака. По лицето й имаше много грим, който повече би подхождал на проститутка на Гинза46. Косата й беше сложна смесица от неподвижни къдрици, наричани „постоянни“. Неодобрението на Джинтоку към младата жена не беше като към младия мъж. Тя по-скоро я съжаляваше. Гротескната й деформираност несъмнено беше заради мъж — ако не този, тогава друг. Жените винаги правеха това, което искаха мъжете, дори ако това, което те искаха, беше странно и вредно. Колко тъжно.

Монахинята обясни:

— Преподобната абатиса никога не се повтаря.

— Ние ще й зададем същия въпрос — настоя мъжът.

— Тя никога не дава един и същ отговор на един и същ въпрос — не отстъпваше монахинята.

— Какъв характер — възкликна мъжът, все едно Джинтоку я нямаше там. — Това също е страхотно. Ще имаме прекрасни сцени в програмата.

Джинтоку попита:

— Каква програма?

Монахинята отговори:

— Помните ли, преподобна абатисо? Днес репортерите от телевизия Ен Ейч Кей ще ви интервюират. Ще участвате в специалната им програма „Столетниците на Япония“. Тя е част от празненствата по повод края на американската окупация.

— Да, преподобна абатисо — намеси се репортерът. — Япония отново е свободна.

— Първо, Япония никога не е била свободна — отвърна Джинтоку. — Великите владетели управляваха преди, те управляват и сега.

— Хванах това — похвали се операторът.

— Браво — рече репортерът, — но не можем да го използваме. Звучи прекалено милитаристки.

— Не знае ли, че феодализмът е свършил преди един век? — поинтересува се жената, облечена като проститутка.

— Преподобната абатиса се изразява метафорично — посочи монахинята. Това не бе същата монахиня, която бяха назначили при нея миналия месец. Джинтоку я бе изтощила. Тази все още бе свежа. Беше млада. Може би щеше да се задържи по-дълго от останалите.

— Във всеки случай, нека стъпим на по-здрава почва — предложи репортерът. Той погледна бележките си, опресни паметта си и заговори, все едно рецитираше: — Преподобна абатисо, вие сте една от най-изтъкнатите стогодишни гражданки на нашата страна. Като абатиса — основателка на абатството Мушиндо, вие сте живата връзка с нашите ценни традиции. Япония има повече столетници на човек от населението, отколкото всяка друга страна в света. Мислите ли, че това е резултат от дълбоките духовни интереси, които толкова много японци имат?

— Мисля, че това е проклятие — отговори Джинтоку. — Ние, японците, се учим бавно. Продължаваме да правим една и съща грешка отново и отново, война след война, като убиваме всеки, който ни се изпречи пред погледа. Така боговете и Буда са ни обрекли на дълъг живот, за да размишляваме дълго върху грешките по пътя ни.

— Хванах това — пак се похвали операторът, — но предполагам, че няма да го използваме.

— Не, може би ще е възможно — опроверга го репортерът. — Това е антимилитаризъм и пристойно разкаяние. Може и да стане.

— Никой не трябва да живее толкова дълго — продължи Джинтоку. — Всички, които познавах като млада, са мъртви от трийсет години. Това са прекалено много години, за да запазиш местата им.

Операторът хвърли въпросителен поглед на репортера. Репортерът направи кръгово движение с пръста си и операторът продължи да снима.

— Несъмнено смятате, че религията дава успокоение на другите, както и на вас самата.

— Не знам нищо за религията.

— Прекалено скромна сте, преподобна абатисо. В продължение на повече от един век вие сте най-уважаван религиозен водач. Хиляди са стигнали до вярата си под ваше ръководство.

— Не ме обвинявайте за това, в което другите вярват — рече Джинтоку. — Сектата Мушиндо учи на избавление от заблудата. Това няма нищо общо с вярата, то е просто практика. Или го правите, или не. Много просто. Междувременно можете да вярвате и да не вярвате в каквото искате. Вярата няма нищо общо с реалността.

— Е, това е новаторски възглед, преподобна абатисо. Несъмнено различен от този, който биха изразили абатите на големите храмове и светилища в Япония.

— Не точно — възрази Джинтоку. — Един от дзен патриарсите от древни времена — или беше учителят Кегон? — го е казал съвсем лаконично. Прочута сентенция от времето на Опиумната война, когато британците принуждавали китайците да купуват опиум. Тя гласи: „Религията е опиум за народа.“

Репортерът прокара ръка през гърлото си, все едно режеше с нож.

Операторът погледна. И го успокои:

— Аз спрях да снимам още когато тя нарече британците дилъри на наркотици.

— Изумително — възкликна репортерът. — Успя да обиди британските ни съюзници, да развенчае църквите на дзен и Кегон и да избълва комунистическа пропаганда само в три изречения.

— Попитай я за книгите — заръча жената с твърди като каска къдрици и кървавочервено червило. — Всички обичат тези книги.

— Точно така — каза операторът. — И това е истинската връзка със свещените традиции на нашата страна.