Есенен мост

Вън от тази стая се струпваше голямата военна мощ на държавите, настроени срещу Япония. Огромни военни параходи от Америка, Британия, Франция и Русия сега свободно влизаха в японските пристанища. На бордовете им имаше оръдия, които можеха да хвърлят експлозивни снаряди с големина на човешки бой отвъд брега, дори отвъд планини и гори и да разбият скрити от погледа армии преди още да са се приближили достатъчно, за да разберат кого точно убиват. Океанът, който разделяше островите на Япония от останалия свят, вече не осигуряваше защита. Чуждите флоти разполагаха със стотици такива кораби, които бълваха дим и пренасяха оръдия. Те можеха да сторят много повече, отколкото да бомбардират от разстояние. Бяха в състояние за няколко месеца да превозят от отдалечени брегове десетки хиляди чужди войски, въоръжени с още повече оръдия и с леки огнестрелни оръжия и да ги стоварят на японския бряг. В тази стая обаче, разположена в най-високата кула на замъка „Облак врабчета“, все още съществуваше предишната Япония. Поне още известно време Киори можеше да се преструва, че няма друг свят освен този.

Тя забеляза погледа му и се усмихна. Изражението й бе едновременно невинно и заговорническо. Как го постигаше? Дори и най-опитната гейша рядко можеше да съчетае две изражения в едно. Тя нарочно сведе поглед и покри момичешката си усмивка с широкия ръкав на старовремското си кимоно от епохата Хейан1.

— Притеснявате ме, господарю. Не изглеждам ли добре?

— Как е възможно? — отвърна Киори. — Ти си и винаги ще бъдеш най-съвършеното красиво създание в целия свят.

В очите й се появи закачливо изражение.

— Вие винаги така казвате. Но кога за последен път ми оказахте честта да ме посетите в моите покои?

— Помолих те никога повече да не говориш за това — по топлината на лицето той разбра, че се изчервява. Беше срамно за мъж от неговия ранг и на неговите години да отговаря като наказано момче. — Случилото се е непростима грешка.

— Заради разликата в годините ли?

Всеки, който я видеше, не би й дал повече от осемнайсет или деветнайсет години, в началото на женствеността, безспорно със знатно потекло, може би все още девствена. Когато човек погледнеше него, виждаше мъж в напреднала възраст с осанка, неповлияна от годините или пораженията, винаги спокоен, но в готовност, а прошарената му коса беше подредена в сложния стил, характерен за владетел самурай.

Разликата в техните години. Да, та нали и тя беше една от причините? Оттогава не бе мислил повече за това.

Киори отсече:

— Никога повече няма да се повтори.

— Това предсказание ли е? — тонът й беше леко ироничен, но не груб. Сякаш го подканяше да се включи в шегата, вместо да му се подиграва.

— Добре знаеш, че не е.

— Да не би да не сте Окумичи-но-ками-Киори, великият владетел на Акаока? Тогава със сигурност сте ясновидец, какъвто е всеки водач на вашия род във всяко едно поколение.

— Така казват хората.

— Хората казват така, защото вашите действия често пъти не могат да бъдат обяснени по друг начин, освен чрез познаване на бъдещето. Ако не сте ясновидец, откъде тогава може да знаете бъдещето?

Как наистина — той винаги бе усещал тежестта на проклятието на ясновидските способности, но напоследък за пръв път в живота си бе започнал да усеща и тежестта на годините. Седемдесет и девет години. Според древните писания хората в миналото — герои, мъдреци, благословени от боговете — често са живели до сто и повече години. Той не можеше да си представи, че подобно нещо ще се случи и с него. Наистина бе чудо, че въпреки всичко бе живял толкова дълго. На петнайсет години бе поел управлението на провинцията, оженил се бе на осемнайсет, родили му се бяха синове и на четирийсет години бе загубил жена си. През цялото това време бе поддържал тайна връзка с госпожа Шидзука. Колко години правеше това? Сега бе четиринайсетата година от управлението на император Комей2. Срещнали се бяха през седемнайсетата година от управлението на император Кокаку3, който бе царувал трийсет и осем години. След това бяха изминали двайсет и деветте години управление на император Нинко4 преди възкачването на сегашния император. Нима е било преди шейсет и четири години? Странно, но Киори прибягваше и до календара на чужденците. Седемнайсетата година от управлението на император Кокаку бе 1796 година след Христа. Сега бе 1860 година. Да, шейсет и четири години.

Тя му беше казала, че е на шестнайсет, когато се срещнаха за първи път. Сега твърдеше, че е на деветнайсет. В очите на Киори въобще не се бе променила. Той потръпна, но не заради студената зимна утрин.

— Как бих могла да знам? — попита Шидзука. — Нали вие сте този, който има видения?

— Аз ли?

— Да не би да намеквате, че аз също имам видения?

— Винаги така си твърдяла — отвърна Киори.

— А вие винаги сте го отричали — каза Шидзука. Съсредоточаването образува тънка бразда на челото й. Тя погледна Киори право в очите. — Да не би най-накрая да допускате тази възможност?

Глас отвън позволи на Киори да не отговаря веднага.

— Чаят е готов, господарю мой.

— Влез.