Есенен мост

Вратата се отвори с приплъзване. Главната й придворна Аяме заедно с четири придружителки се поклониха при вратата. Никоя от тях не се наведе по обичайния за жените начин с ръце, поставени на пода и смирено сведено чело почти до земята. Вместо това те коленичиха само на едно коляно и леко превиха кръст — поклона на войниците на бойното поле. Бяха облечени в подобни на панталони хакама5, а не с надиплените кимона на жените от вътрешния двор, ръкавите на подкъсените им жакети бяха подгънати нагоре, така че ръцете им да могат свободно да размахват дългите заострени нагинати6, които носеха. Освен нагината всяка от жените имаше къс меч вакидзаши7, втъкнат в копринения й пояс. Единствено Аяме носеше два меча на кръста — вакидзаши и един катана8 с дълго острие. Тя бе седемнайсетгодишна девойка и бе олицетворение на героичния самурай. Дори косата й бе къса и не се спускаше до земята зад нея, а стърчеше зад тила й на опашка, дълга около двайсет и пет сантиметра. Мъж или жена лесно можеха да се влюбят в някого с такава красота.

Аяме потвърди:

— Всичко е точно така, както казахте, че ще бъде, господарке. Господарят Хиронобу още не се е върнал от лов. Не е пристигал никакъв пратеник от него. А тук, в замъка, не може да се намери нито един самурай, който да е верен на господаря и на вас.

— Господарке — обади се една от придружителките зад Аяме, — не е твърде късно да избягате. Вземете кон и отидете в замъка на господаря Хикари. Той със сигурност ще ви защити.

— Господарят Хикари е мъртъв — отвърна Шидзука и продължи под изумените погледи на жените. — Както и господарят Бандан. Също и техните наследници и целите им семейства. Предателството се е разпростряло почти навсякъде. Тази нощ замъците им ще бъдат подпалени. Утре през нощта предателите ще бъдат тук.

Аяме отново се поклони като боец и очите й срещнаха погледа на Шидзука.

— Ще вземем с нас много от тях, господарке.

— Да — отвърна Шидзука. — И макар че ние ще умрем, те няма да победят. Родът на господаря Хиронобу ще продължи дълго след като техните родове ще са изчезнали — тя усети бебето да рита и постави длан върху издутия си корем. Спокойно, дете, спокойно. Съвсем скоро ти ще дойдеш на този трагичен свят.

Нейните придворни сведоха глави и заплакаха. Аяме, най-смелата от тях, надви сълзите си. Те се появиха в очите й, но не се отрониха.

Драматизмът напомни на сцена от някоя от пиесите на кабуки9, за които господарят Киори понякога споменаваше. По онова време обаче подобно нещо не съществуваше. Кабуки щеше да се появи след около триста години.

1860 година, замъкът „Облак врабчета“

Докато се промъкваше тихомълком като убиец между сенките по коридорите на замъка на своя род, Шигеру бе обземан ту от голямо спокойствие, ту от внезапно вълнение. Макар човек да можеше да го види с просто око, ако погледът попаднеше на него, Шигеру се движеше така, че нито служителите, нито самураите го забелязваха. Ако го видеха, те щяха да приветстват присъствието му, да го поздравят почтително и да се поклонят. Той от своя страна, тъй като виждаше онова, което не беше там, щеше да извади мечовете си и да ги съсече. Именно това го тревожеше и бе причина за неговата предпазливост. Шигеру губеше контрол и не знаеше колко още ще може да се владее.

В ушите му отекваше дяволска какофония. Очите му се бореха да не виждат недвусмислените сцени на мъчения и клане. Макар все още да различаваше света, в който се намираше, от света, който изникваше в съзнанието му, Шигеру се съмняваше, че ще успее да прави тази разлика още дълго време. От няколко дни не беше спал и виденията, които го държаха буден, го тласкаха все по-настойчиво към умопомрачение. Той бе смятан за един от най-великите воини на своето време, единственият самурай през последните двеста години, чието име си струваше да бъде произнасяно редом с това на Мусаши10. Без прекомерна гордост или фалшива скромност, той вярваше, че славата му е справедлива. Всичките му бойни умения обаче бяха безполезни срещу врага вътре в него.

Когато болестта му се влоши, Шигеру отказа да се обърне към единствения човек, способен да му помогне. Неговият баща. Като единствен оцелял син на владетеля Киори той се срамуваше да признае подобна слабост. Във всяко поколение на рода Окумичи се раждаше по един с пророческа дарба. В предишното поколение дарбата се беше паднала на неговия баща. В следващото поколение — на племенника му Генджи. В неговото собствено, товарът бе паднал върху самия Шигеру. В продължение на шейсет години Киори бе използвал дарбата, за да води и да защитава рода. Как можеше Шигеру да плаче пред него в момента, когато започваха неговите собствени видения?