Есенен мост

Баща му разговаряше с дух на човек, мъртъв от повече от петстотин години.

1311 година, замъкът „Облак врабчета“

Шидзука и Аяме погледнаха през прозорците на високата кула и видяха три колони войници да се приближават към „Облак врабчета“.

— Колко предполагаш, че са? — попита Шидзука.

— Шестстотин от изток, триста от север и други сто от запад — отвърна Аяме.

— А ние колко сме?

— Вашите шестнайсет придворни са вътре в кулата. Трийсет мъже, до един лични служители на владетеля Чиаки, очакват предателите на вратите на замъка. Те дойдоха веднага, щом бяха повикани. Изпратени са вестоносци, за да го открият. Може би ще дойде, преди нападението да е започнало.

— Може би — промълви Шидзука със съзнанието, че той няма да дойде.

Аяме възкликна:

— Не мога да повярвам, че Го е предал господаря Хиронобу и самия себе си. Не е ли възможно да се е случило нещо друго?

— Го се е погрижил Чиаки да не е тук, когато настъпи решителният момент — отвърна Шидзука, — защото знае, че предаността на сина му е непоклатима. Отсъствието на Чиаки е доказателството. Го не иска да му се налага да го убива, когато убива мен.

— Колко жесток е животът — каза Аяме. — Господарят Хиронобу е щял да загине като дете, ако не е бил Го. Без непоколебимостта и смелостта на Го не би доживял да стане велик владетел. А сега това. Защо?

— От ревност, лакомия и страх — отвърна Шидзука. — Те могат да унищожат самия рай, ако боговете допуснат миг невнимание. Ние тук, долу, сме много по-уязвими.

Двете жени наблюдаваха как многобройният враг се прегрупира и формира огромен масив от войници. Далеч преди слънцето да се скрие зад планините, лумнаха лагерни огньове.

— Какво чакат? — попита Аяме. — Те имат съкрушително преимущество. Хиляда срещу по-малко от петдесет.

Шидзука се усмихна.

— Уплашени са. Пада нощта. Настъпва часът на вещиците.

Аяме се засмя.

— Какви глупаци. И те искат да управляват света.

— Такъв е стремежът на глупаците — каза Шидзука. — Кажи на придворните и на самураите на Чиаки да си починат. За момента сме в безопасност.

— Да, господарке.

— Не е нужно да се връщаш веднага, Аяме. Аз съм добре. Постой при сестра си.

— Сигурна ли сте, господарке? Ами бебето?

— Тя е добре — увери я Шидзука — и ще дойде на бял свят, когато настъпи часът, не по-рано.

— Тя?

— Тя — отвърна Шидзука.

Ако е възможно човек да изпита голяма радост и голяма тъга едновременно, без да може да ги различи, то може би Аяме постигна точно това, когато сълзи се отрониха от очите й, а на лицето й грейна искрена усмивка. Тя се поклони ниско и излезе мълчаливо.

Шидзука се приготви и зачака пристигането на Киори.

1860 година, замъкът „Облак врабчета“

Ханако се разходи из централната градина на замъка. При други обстоятелства не би си го позволила. Градината бе предназначена за господарите и господарките от рода, не за прислугата. Но тя реши да рискува. Утре заминаваше за Йедо. Щеше ли да се върне някога пак? Може би никога. Искаше й се да види розите, преди да си тръгне. Тук те цъфтяха в такова изобилие, че понякога хората наричаха замъка „Пазител на розовата градина“ вместо „Облак врабчета“. Ханако предпочиташе името с цветята.

Един цвят привлече погледа й. Той беше по-малък от останалите, но напълно разцъфнал и наситено червен.

На избледняващата светлина на деня блясъкът му бе неустоим. Тя се протегна да го докосне. Невидимо трънче я убоде. Когато отдръпна ръка, видя на върха на пръста си една-единствена малка капка кръв с абсолютно същия цвят като розата.

Ханако потръпна. Не беше ли това някаква поличба?

Тя побърза да се прибере и да се залови с вечерните си задължения.

— Какво правиш тук? — попита Киори.

Ханако и още една прислужница, която носеше приборите за вечеря, влязоха, както той очакваше. Зад тях без предизвестие се появи Шигеру.

Шигеру се поклони на прага.

— Извинете, че се появявам без предварителното ви одобрение.

Бързият оглед на стаята показа, че баща му беше сам. Размерите на стаята си оставаха същите, така че откакто за последен път беше идвал тук, не бяха изграждани никакви тайни отделения. Тази вечер обаче, както и по-рано през деня, Шигеру бе сигурен, че баща му разговаря с някого.