Есенен мост

Киори не обичаше изненадите. Ханако би трябвало да го предупреди, преди да отвори вратата. Той хвърли неодобрителен поглед към нея. Разтревоженото й изражение показа, че тя не е знаела за присъствието на Шигеру. Това означаваше, че Шигеру се е придвижвал тихо, за да остане незабелязан зад нея. Той забеляза изпитото лице на сина си и неестествено трескавите му очи. При други обстоятелства странното му поведение и явните външни признаци за душевен хаос незабавно щяха да привлекат вниманието му към Шигеру. Тази вечер обаче цялото му внимание принадлежеше на госпожа Шидзука. Откакто се срещаха, посещенията й не надхвърляха повече от две на година, но през последната седмица Киори се виждаше с нея всеки ден. Със сигурност това бе признак за влошаване на неговото душевно състояние. С редки изключения ясновидците Окумичи в края на живота си ставаха жертва на собствената си дарба. Защо той трябваше да е изключение? Киори бе решил да не засрамва себе си и рода си. Ако часът му бе настъпил и той повече не бе нужен никому, щеше да сложи край на живота си, вместо да умре като луд. По-късно щеше да се занимае с Шигеру. Ако въобще имаше „по-късно“.

— Добре, за какво става дума?

— Исках да говоря с вас по един важен въпрос. Виждам, че очаквате гост, така че няма да се натрапвам. Ще помоля да ми назначите среща по друго време — Шигеру се поклони и излезе. Той бе направил необходимото, докато храната се приготвяше. Бе дошъл само да се увери в онова, което подозираше. Гостенинът бе видим единствено за неговия баща.

— Повратният момент в живота му вече е достигнат — отбеляза госпожа Шидзука, когато останаха сами. — Няма какво повече да се направи, освен да се чака неизбежната развръзка.

— Не звучи никак окуражително — отбеляза Киори.

— Защо трябва да сте окуражен или обезкуражен? — попита Шидзука. — Фактите са по-ясни, когато в тях не се намесват чувства.

— Човешките същества — отвърна той — винаги изпитват чувства, макар че въздействието им може да бъде ограничено в резултат на обучение, способности или обстоятелства.

— Човешките същества — повтори Шидзука. — Аз ли си въобразих или вие наблегнахте на тези думи?

— Да, наблегнах. Не зная какво си всъщност, но не си човек.

Тя повдигна ръкав, за да прикрие устата си, и се засмя, а в очите й проблесна почти детинско веселие.

— Колко много си приличаме, господарю мой, и колко много се различаваме. В края на нашите срещи вие стигнахте до почти същия извод, до който стигнах и аз в началото, когато вие за първи път ми се явихте.

Измина известно време, преди Киори да успее да проговори.

— Когато аз ти се явих?

Тя се надигна. Коприната на кимоното й леко прошумоля подобно на листата на глициния, докоснати нежно от лекия бриз, и отиде до източния прозорец.

— Ще ми позволите ли, господарю мой?

Киори бе твърде шокиран, за да се противи. Той се изправи и застана до нея. Тя посочи с ръка навън.

— Какво виждате?

— Нощ — отвърна той.

— И какви са особеностите на нощта?

Той се стараеше да се съсредоточи. Регулира дишането, успокои препускащото си сърце, пренебрегна бурята от мисли и се концентрира върху нощта. Силен вятър откъм брега вдигаше в морето бели гребени върху вълните и ги хвърляше върху скалите отдолу. Същият вятър бе прочистил небето и звездите блестяха, незасенчени от облаци или мъгла. На сушата шумът от вятъра в дърветата заглушаваше звуците на нощните птици.

Киори заговори:

— Силен вятър, ясно небе, бурно море.

Тя го опроверга:

— Нощ е, но няма никакъв вятър. Над долината се спуска лека мъгла и се разстила на изток над лагерните огньове и над морето. На сутринта ще се върне на брега като гъста мъгла. В часа на дракона, когато мъглата ще се вдигне, аз ще умра — тя се усмихна. — Разбира се, това не означава нищо за вас, защото вие вярвате, че аз съм мъртва вече от близо петстотин години.

— Не виждам никакви лагерни огньове — отвърна Киори.

— Зная, че не виждате — отвърна тя, — просто защото аз не съм наистина там и вие не сте наистина тук. — Внезапно тя се раздвижи с неочаквана бързина и леко го докосна, преди той да успее да се отдръпне. Киори не усети топлината на друга човешка ръка, а вместо това…

— Хладина — довърши тя мислите му — не по повърхността на кожата, а вътре в костите, която не прилича на донесената от северния вятър, а е пронизваща като предчувствие за нещастие.

— Да — отвърна той. — А ти какво почувства?

— Същото — потвърди Шидзука. — Слушай. Какво чуваш?

— Вятъра, който се усилва.

— Аз чувам флейта — каза тя. — Госпожа Аяме свири „Невижданата луна“.

— Тази песен ми е позната. Генджи я свиреше често, когато беше дете — рече Киори.

— Как звучи?

Той отново почувства същата хладина.

— Вятърът се усилва — отвърна той.

— Да — съгласи се тя. — Вятърът се усилва.

Шигеру коленичи пред олтара в храма сред мъждивата светлина на единствения свещник. Оставаше му само един изход. Ако не беше толкова обсебен от своя стремеж към раздвоение, може би щеше да забележи, че нещо става с баща му. Вероятно нямаше да пренебрегне с лекота слуховете за него. Сега беше твърде късно.