Читаем Есенен мост полностью

Те хукнаха към килията, където очакваха да видят тялото й проснато на пода. На пръв поглед те видяха това, което очакваха. Тя седеше свита на кълбо до стената в най-отдалечения ъгъл на килията, без да помръдва. След като се мобилизираха да издържат на зловонието, двете отключиха вратата и влязоха.

— Трябва да повикаме преподобната абатиса.

— По-добре е първо да потвърдим състоянието й.

— Много добре. Нека огледаме тялото.

Двете събраха ръцете си в гашо, будисткия жест на уважение и приемане, после влязоха по-навътре в килията.

— Чакай — каза първата монахиня.

Не беше нужно изобщо да говори. Втората монахиня вече беше спряла. И двете бяха забелязали едно и също нещо. Очите на момичето не се въртяха, както обичайно, но не приличаха и на очите на умрял човек. Те блестяха силно. И като че ли гледаха право в двете монахини.

— Колко изнервящо.

— За момент си помислих…

— Да, и аз. Но не е така. Мъртвите не виждат. Погледни, на пода около нея има кръв.

— Прекарала е фатален кръвоизлив.

— Само умът и тялото могат да издържат на това.

— Да се приближим.

Те продължиха напред, макар и по-бавно, отколкото преди. После се случи още нещо невиждано.

Шидзука се усмихна.

Първата монахиня щеше да припадне, ако втората, която бе непосредствено зад нея, не я хвана.

— Обади се на абатисата — каза първата монахиня.



Миг преди промяната гласовете, които виеха в ушите на Шидзука, бяха толкова силни и толкова много, че тя не можеше да разбере, че вие тя самата. После ужасният шум започна да утихва драстично, но стана много по-дразнещ. Никога досега не бе чувала нещо подобно. Стана няколко секунди преди да разбере какъв беше звукът.

Звукът от собствения й глас.

Никога преди не го беше чувала извън какофонията на другите гласове, които изпълваха нейния свят от звуци. Неговата самотност така я шокира, че тя спря да пищи. Когато млъкна, тя преживя нещо друго още по-странно.

Тишина.

Никакви гласове не пищяха, не се смееха, не плачеха, не хленчеха, не проклинаха, не говореха. Звукът от огромните машини, чийто рев понякога ехтеше в килията, не се чуваше, нямаше ги и стадата от гигантски животни, нито тълпите в униформи или в дрипи, в стройни редици или бунтовни шайки.

Внезапно тя не само не чуваше нищо, но и всяко друго нейно сетиво достигна пълна обособеност, каквато преди не бе притежавало. Изведнъж моментите придобиха последователност, съставни части, нямаше и най-малък признак за едновременност, преминаваха поред един след друг, от миналото към бъдещето и никога по друг начин. Край нея винаги бе имало множество хора — прозрачни и осезаеми като присъствие; щастливи, тъжни, безразлични; съзнателни и нехайни; млади, стари, скелети, неродени; живи или мъртви. Тези постоянни спътници бяха изчезнали.

Тя беше сама.

Отначало яснотата, толкова внезапна и непозната, само я объркваше повече.

Въздухът бе пропит с ужасна воня, която, както разбра по-късно, беше отвратителното излъчване от собствената й неизмита пот, екскременти, урина и повърната храна. Тя усети миризмата не защото беше неприятна, а заради нейната уникалност; винаги преди това миризмите от най-различен произход се смесваха така, че тя не можеше да ги различи една от друга и в резултат обонянието й изобщо не действаше.

След ушите и носа й беше ред на очите. Вероятно първи щяха да бъдат очите й, ако бяха отворени, но те бяха затворени, както това се случваше често. Нямаше конкретна причина, поради която да отваря очи, след като виждаше същото, както ако бяха затворени. Сега бе очарована от вида на четирите стени и един под — от тяхната солидност, недокоснатост и изолираност от други предмети, естествени и различни, каквито са били винаги преди.

Макар и странни и ужасяващи, тези преживявания не можеха да се сравнят с друго, което завладя цялото й внимание.

Нещо огромно я притискаше.

Тя се опитваше да се освободи от него, но когато тя се движеше, то също се движеше.

Когато разбра, че то е под дрехите й в нея, тя едва не започна да крещи отново, а това щеше да я върне по единствения път, по който тя бе привличала света към себе си досега в своя живот. Ала тя не се разкрещя, защото когато отвори уста, тя я усети като кладенец върху лицето си, а когато сложи ръка на лицето си, разбра какво я притиска.

Собствената й кожа.

Ръцете й я докосваха, отначало внимателно, после с все по-нарастващо вълнение. Онова, което ръцете й докосваха, и ръцете, които докосваха, беше едно и също. Кожата й обясняваше единността на външната повърхност на тялото й, като формираше нещо, което дотогава тя не знаеше, че съществува.

Границата на нейното същество. Отделеността между нея самата и всичко останало.

Това беше освобождаващо разкритие.

Тя и вселената не бяха едно цяло.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Виктор  Вавич
Виктор Вавич

Роман "Виктор Вавич" Борис Степанович Житков (1882-1938) считал книгой своей жизни. Работа над ней продолжалась больше пяти лет. При жизни писателя публиковались лишь отдельные части его "энциклопедии русской жизни" времен первой русской революции. В этом сочинении легко узнаваем любимый нами с детства Житков - остроумный, точный и цепкий в деталях, свободный и лаконичный в языке; вместе с тем перед нами книга неизвестного мастера, следующего традициям европейского авантюрного и русского психологического романа. Тираж полного издания "Виктора Вавича" был пущен под нож осенью 1941 года, после разгромной внутренней рецензии А. Фадеева. Экземпляр, по которому - спустя 60 лет после смерти автора - наконец издается одна из лучших русских книг XX века, был сохранен другом Житкова, исследователем его творчества Лидией Корнеевной Чуковской.Ее памяти посвящается это издание.

Борис Степанович Житков

Историческая проза