Есенен мост

— Така казваш ти. Но ти не си този, който трябва да изтърпи всичко това. — Ала Хиронобу постъпи както му бе поръчано и отиде при двете дами. На вратата на храма той се обърна и извика на Го: — Защо и ти не дойдеш?

— Мен не ме допускат — отвърна Го. — Госпожа Новаки е в изолация.

— Тогава защо на мен ми е разрешено? Защото съм дете?

— Защото сте велик владетел на провинция.

Отговорът, който той не очакваше, му достави голямо удоволствие. Когато мина през вратата, се усмихваше.

— Ето го — каза госпожа Кийоми.

Той видя майка си и госпожа Новаки да седят в открита стая с изглед към дворцовата градина. Госпожа Новаки беше същата Но-чан, която през миналите лета бе гонила хвърчила заедно с него, с която играеха на криеница и си разказваха истории за призраци, когато трябваше да спят. Това беше преди той да стане велик владетел. И преди тя да порасне така изненадващо. Изглеждаше много различно от момичето, което той помнеше. Не толкова заради дрехите й, въпреки че безличните сиви роби на монахиня, които носеше, контрастираха рязко с цветното кимоно, което тя обикновено носеше. Лицето, очертано от качулката, принадлежеше на красива жена.

Госпожа Новаки му се поклони.

— Съжалявам, че ви причиних неудобство, господарю.

Хиронобу отвърна на поклона й.

— Радвам се да ви видя отново, госпожо Новаки. — Той се опита да измисли какво още да каже, но не можа да се сети нищо повече. Тя му се усмихна и той усети, че се изчервява. Кога бе станала толкова красива?

Госпожа Новаки отбеляза:

— Виж ти, колко е пораснал за толкова кратко време.

— Да — намеси се госпожа Кийоми, — деца… — Тя спря внезапно след изговарянето на тази дума, после продължи припряно: — Децата растат учудващо бързо.

— Вие можете да имате големи очаквания — отбеляза госпожа Новаки. — Младия господар го чака блестящо бъдеще. — Очите й се навлажниха, но тя се усмихна и сълзите й не потекоха.

Хиронобу не чуваше бебето да пищи. Трябва да беше заспало. Беше чул две от неговите прислужници да разговарят преди двамата с майка му да отпътуват от абатството. Едната от прислужниците каза, че е разбрала от прислужница на владетеля Бандан, че бебето не пищяло само когато спи. Другата допълни, че разбрала от сестрата на един от конярите на владетеля Бандан, че когато то пищи, конете изпадали в паника и се опитвали да избият вратите на конюшнята. Никоя прислужница не познаваше човек, който да е виждал бебето, но въпреки това и двете бяха сигурни, че е страшно за гледане.

Докато майка му и Новаки разговаряха, той огледа стаята колкото бе възможно по-прикрито. Мислеше, че спящото бебе може да е някъде зад Новаки, но не беше. Това беше разочароващо. Изпитващо огромно любопитство. Го твърдеше, че бебето не е деформирано, но Хиронобу не му вярваше. Нормално бебе не би имало такъв загадъчен, животински глас и не би пищяло толкова силно. Нормално бебе не би предизвиквало паника сред конете, особено сред свирепите военни коне, които яздели владетелят Бандан и неговите самураи.

Как ли изглеждаше всъщност? Беше сигурен, че има голяма уста, може би дори муцуна на мечка. Също остри зъби. А, беше твърде малко, за да има зъби, но когато му изникнеха, щяха да са остри. Може би в няколко реда като на акула. А дали имаше очи, които никога не примигваха, като на змия? Гъста козина като на язовец или остра и четинеста като на дива свиня? Дълга опашка, която имаше високо мнение за себе си, като на котка? Сигурно беше ужасяващ малък звяр! Нищо чудно, че владетелят Бандан бе изпратил дъщеря си в изгнание толкова далече от дома. А кой беше бащата?

Преди бебето да се роди, прислужниците споменаваха имената на много самураи като възможности, самураи на служба при владетеля Бандан, владетеля Хикари и дори Хиронобу. Ала никой не мислеше повече така, твърдяха прислужниците. Сега вече всички бяха сигурни, че бе замесен призрак или демон. Възможно бе да е използвал мъжко тяло, но мъжът бе средство; неговата самоличност беше без значение. По-важното беше кой е призракът, кой е демонът? За да бъдат изречени правилните молитви, заклинателите трябваше да знаят кой конкретно зъл дух да атакуват. Повтарящите се думи, с които можеше да бъде прогонен един, можеха да имат обратния ефект върху друг и да го направят по-силен и по-ужасен отвсякога. Това беше според прислужниците много трагична и опасна ситуация и за всички бе по-добре майката и детето да бъдат далече, в абатството на север, тъй като се предполагаше, че злото щеше да ги последва там.

— Хиронобу, какво си въобразяваш, че правиш? — Думите на майка му го стреснаха. Не си мислеше, че тя го следи какво прави. — Държиш се, сякаш си крадец.

— Не правя нищо, майко. Тук съм само защото Го каза, че трябва да дойда.

— Сигурно съм, че Го не е имал предвид да останеш. След като поднесе почитанията си на госпожа Новаки, можеш да се присъединиш към Го отвън.

С безизразно лице Хиронобу не направи и най-малко усилие да й се подчини. Остана на място, намръщен, и каза:

— Няма да стане. Подхвърлян съм ту тук, ту там от телохранителя и майка си, което не подхожда за велик владетел.