Есенен мост

— Права сте, госпожа Кийоми. Това е единственият начин на действие. Благодаря ви, че така мъдро ръководите този невеж войник. Вече се сещам за подходящо място. Братовчед ми, владетелят Фумио, управлява имение на север и то ще бъде подходящо за целите ми.

През зимата госпожа Кийоми започна да сънува странни сънища. Най-странното в тях беше, че тя не можеше да си спомни нищо от тях, с изключение на поразително красивата млада жена, която се явяваше във всеки сън, и начина, по който говореше на госпожа Кийоми. Тя я наричаше „госпожо майко“. Така жените се обръщаха към свекървите си. Убедена, че сънува бъдещата съпруга на Хиронобу, госпожа Кийоми започна да се заглежда в личицето на всяко малко момиченце, което срещаше, за да разпознае жената от сънищата си. Въпреки че сънищата продължаваха, тя не можеше да си спомни нищо друго от тях, независимо колко много се опитваше. И въпреки че търсеше жената у всяко момиче, не я намираше.

Следващата пролет, няколко седмици преди седмия си рожден ден владетелят Хиронобу спечели втора голяма победа, този път по склоновете на планината Тоса. В същото време в съседното имение госпожа Новаки раждаше дъщеря си. Детето бе необичайно спокойно — толкова спокойно, че малцина очакваха да оцелее. Въпреки че й бе дадено име, съответстващо на благородническия й статут, всички я наричаха Шидзука — Спокойната.

Тя не умря и спокойствието й не продължи дълго. През втората седмица от началото на живота си тя започна да пищи и да плаче почти непрекъснато. Спираше единствено от изтощение или за да спи на пресекулки, да суче с ожесточено безразсъдство, след което дълго време да не иска да яде. Тя беше дете, а децата не виждат, но онова, което не виждаше, я ужасяваше. Очите й се въртяха във всички посоки.

Тя пищеше.

Нямаше да умре и нямаше да спре да пищи.

Продължаваха да я наричат Шидзука — понякога с надежда, винаги от отчаяние и все повече и повече като проклятие.

На следващата година, когато госпожа Кийоми посети абатството Мушиндо, й се предостави случай да обмисли близкото минало. Току-що завършилите четири сезона затвориха най-странната и бурна година в живота й. Сега тя започна да разбира защо понякога хората изведнъж ставаха отшелници и приемаха монашеството. Ако тя имаше качествата за него, това бе мястото за нея. Беше твърде далече от дома, за да го посещава с лекота, но не и толкова далече, че посещенията й да са невъзможни. Това означаваше, че приятели и роднини от стария й живот нямаше да се появяват непрекъснато, за да отслабват отдадеността й на свещената самота, но нямаше и да е напълно откъсната от тях. Това нямаше да е благотворно. Нерядко напускането на света е по-трудно за тези, които остават в него, отколкото за тези, които го напускат.

Беше достатъчно близо до северната граница, за да създава чувство за опасност и поради това и за неотложност, полезна предпоставка за онези, които търсеха пробуждане за Пътя на Буда. В същото време не и много близо до земите на варварите емиши, че всяка атака да е напълно вероятна. Най-близкото село — Яманака, беше на един час път пеша в долината под малката планина, на върха на която беше абатството. Това също беше идеално, тъй като близостта му даваше възможност за кратко време да се осигуряват храна и работна ръка, а отдалечеността му предотвратяваше излишното общуване, а по размер бе достатъчно, за да осигурява подкрепа на малката религиозна общност без затруднения.

Цяло нещастие беше, че това абатство трябваше да бъде изградено; разбира се, бяха възможни по-лоши резултати, въпреки че не много.

От градината на абатството, където госпожа Кийоми чакаше госпожа Новаки, тя чуваше гласа на Хиронобу от близката горичка и приглушените отговори на Го.

Още едно лято бе дошло и почти си отиваше, а всичко беше различно. Само преди една година съпругът й, владетелят на Акаока, контролираше няколко земеделски стопанства и рибарски хижи без особено значение в малък ъгъл на остров Шикоку. Сега синът й Хиронобу, седемгодишен, управляваше територия от двете страни на Вътрешно море. Беше получил клетва за вярност от владетелите Бандан и Хикари и се беше издигнал до велик владетел. В две светкавични кампании войските на малкото й момче толкова силно удариха режима на Ходжо, че мнозина предвиждаха незабавното му падане.

Преди година госпожа Новаки беше четиринайсетгодишна девица, достатъчно красива семейството й да се стреми към връзка с императорската фамилия в Киото. Сега беше петнайсетгодишна майка на душевноболно дете, заточена в абатство далече от дома, абатство, изградено специално, за да осигури убежище за нея и нещастното й потомство. Заради дефектите на детето беше очевидно, че никоя от тях никога няма да напусне абатството.