Есенен мост

— Не сте ли онзи Го, който дойде в залива Хаката със завоевателите преди десет години?

— Аз съм. Но тогава бях нюрджен. Нюрджен съм и сега.

— Това не е ли някакъв монгол?

— А вие не сте ли някаква китайка?

Господарката Новаки се разсмя.

— Не, разбира се, че не.

— Точно както не всеки, който носи коприна, пие чай и пише канджи, е китаец, така не всеки, който язди кон, следва стадата и живее свободен, е монгол.

— Разбирам, господарю Го. Няма да направя тази грешка отново. — Тя се поклони.

Тъй като все още се подпираше на него, заради поклона главата й опря гърдите му и доближи косата й до лицето му. От пищните къдрици се излъчваше едва доловим аромат. Той му напомняше за цветята по поляните, изгубили се за една година предния сезон. Само някой толкова млад като нея можеше да носи летен аромат през есента. Детинската й непоследователност свидетелстваше за освежаващата й простодушност.

— Мога ли да ви придружа до покоите на семейството ви? — рече Го.

Новаки бе положила глава на гърдите му, чуваше гласа му над себе си и чуваше също как той резонира в тялото му. Тя се надяваше той да не чува как бие сърцето й. Затвори очи и направи всичко, за да успокои дишането си. Нямаше причина да се страхува. Всичко вървеше добре. Бързо бе успяла да се отърве от бавачката си. Напоследък лесно избягваше контрола на възрастната жена, която ставаше все по-разсеяна с годините. В противен случай едва ли щеше да осъществи флиртовете си с Нобуо и Коджи в началото на лятото. Те бяха красиви млади самураи, но само толкова. Неизбежно след известно време щяха да пораснат и да станат мъже като бащите си. Затъпели, пияни, загрубели, скучни, самохвални провинциални мъжища.

Сега всичко това й се струваше толкова отдавна. Го я държеше в прегръдката си! Не беше забелязал, че тя го следи. Беше събрала кураж и бе пресякла пътя му, бе се сблъскала с него и се бе престорила на наранена. Щеше ли да има достатъчно смелост да завърши започнатото?

От малко момиченце слушаше разкази за страшния монголски варварин, който служеше на владетеля Масамуне. Когато баща й беше съюзник на Масамуне, благоговейни гласове превъзнасяха безкрайния кураж на Го, неговата свръхчовешка сила, магическия контрол, който упражняваше върху конете. Когато двамата владетели бяха безмилостни врагове, — което ставаше толкова често, колкото бяха и верни приятели, — се говореше само за безсърдечната му жестокост, животинското му коварство и чудовищната му извратеност. И двата вида истории очароваха Новаки. Животът й в провинциалната пустош беше напълно скучен, скуката беше нейна съдба и в бъдеще. Баща й беше провинциален владетел с болезнено ограничени възможности. Както и всички други владетели, които тя познаваше. По-големите й сестри бяха омъжени за шутове като баща й и братята й — владетели на мръсотията, човешките екскременти, използвани за наторяване, и миризливата риба. Всички бяха полунеграмотни. Никой не приличаше на култивираните, чувствителни, романтични герои от „Книга за възглавницата“ и „Приказка за Генджи“.

Го също не приличаше на тези герои, но поне идваше отдалече. Беше прекосил, яздейки, необятната шир на Азия с Кублай, великия хан на монголските орди. Беше видял градовете на Китай, които имаха вид на ювелирни произведения, земята на ледените хора далече на север, екзотичните зверове в южните джунгли, високите планини на Тибет. Никога не бе ходила по на изток от Вътрешно море, нито по на запад от провинция Акаока. Ако го направеше, както се очакваше, щяха да я сгодят незабавно за един от тези владетели грубияни. Хиронобу бе най-добрият кандидат, а беше сополиво дете на шест години! През следващите няколко години трябваше да му бъде бавачка, а после да го посвети в тайнството на близостта между мъжа и жената, да износи наследника му, това я чакаше. Щеше до края на живота си да слуша неговите пиянски лъжи вместо лъжите на баща си. Или може би щеше да се осъществи другият план на баща й и щяха да я дадат като жена или наложница на благородник от императорския двор в Киото. Веднъж беше виждала благородник — принц, който бе дошъл да иска помощ от баща й. Имаше бледо и напудрено лице, беше слабоват и носеше по-фини кимона от нея самата. Говореше във витиеват стил в рими, от който тя почти нищо не разбра. Пътуването от Киото било толкова трудно, твърдеше той, че едва не го убило. После той закри устата си с ръкава и се изкикоти като момиче. По-скоро би умряла, отколкото да я докосне такъв дегенерат, независимо колко прославени бяха предците му.