Есенен мост

— О. — Прошепнатото възклицание последва усещането за меко тяло, което се е сблъскало с неговото. Погледна надолу и видя жена, просната в краката му.

— Извинете — той тихо проклинаше непохватността си. На открито, яхнал коня, Го беше подвижен и гъвкав като танцьорите дракони, които се въртяха край пламъците на лагерните огньове на ордите. Вътре, между стените, неговата подвижност повече приличаше на подвижността на впрегатен вол. — Не внимавах.

Протегна ръка, за да й помогне да се изправи на крака. Тя зяпна от изумление и се изплаши.

Беше много красива. И много млада. Само от съприкосновението на телата им той разбра, че тя вече е жена, а не момиче. Ала това бе жена, чието първо кръвотечение не беше много отдавна. По вида на дрехата и изяществото на движенията й той разбра, че е от благороднически произход, вероятно дъщеря на някой от дошлите на гости владетели. Тук имаше много от тях. Невероятният триумф на Хиронобу изведнъж го превърна в най-желания за брак шестгодишен владетел на юг от Вътрешно море.

— Ударихте ли се? — попита Го.

Сблъсъкът между тях не беше много силен. Никоя дъщеря на нюрджените не би паднала, а още по-малко — не би останала на земята толкова дълго. Те можеха да яздят и да стрелят като мъже и само воинът, който ги превъзхождаше на гърба на коня, с лъка и стрелата, би дръзнал да ги ухажва. Съпругите и дъщерите на японските владетели представляваха точно обратното. Те се гордееха със слабостта си. Всъщност често се преструваха на по-слаби, отколкото бяха. Веднъж бе видял собствената си жена, която по онова време беше любимата държанка на владетеля Масамуне, бащата на Хиронобу, да чупи ключицата на пиян самурай. Мъжът, който бе от свитата на един от гостуващите владетели, не знаеше коя е тя и я бе хванал за китката. Тя направи бързо движение с ръка. В следващия момент той се преобърна с главата надолу и се удари в един стълб. Още няколко сантиметра по-надясно и щеше да счупи врата си.

„Как го направи?“ — поинтересува се Го.

„Какво съм направила, господарю Го?“

„Хвърли мъжа.“

„Хвърлила съм го?“ Тя покри уста с ръкава си и се разкикоти. „Аз съм толкова малка и слаба, господарю, как бих могла да хвърля някого? Той беше пиян. Залюля се. Това е всичко.“

Не, не беше така. Ала тя така и не каза дума повече, дори след като се ожениха. Дори сега, десет години по-късно, след раждането на сина им Чиаки, тя никога не бе споменала нищо по случая.

„Това е тайна, нали?“

Тя се засмя и каза: „Как би могло нещо женско да е достатъчно важно, че да бъде издигнато до равнището на тайна?“

Го рече: „Ако се опитам да направя нещо, което не ти харесва, ще ме хвърлиш ли?“

„Не е възможно да не харесам нещо, което ти правиш, господарю мой. Ти си моят съпруг.“

„Ами ако аз пожелая да ти причиня болка?“

„Тогава бих била щастлива да почувствам болката.“

„Ами ако само твоите мъки ми носят радост?“

„Тогава мъките ми ще са радост, господарю.“

Го се разсмя високо. Не можеше да се овладее. Наистина не вярваше, че тя ще стигне толкова далече, но беше толкова сериозна и непреклонна, че той не можеше да запази каменното изражение на лицето си.

Призна си: „Предавам се. Ти победи.“

Тя отвърна: „Как мога да победя, след като се съгласявам с теб за всичко?“

„Не знам — отговори Го, — но ти някак си успяваш винаги, нали?“

Тя се засмя. „Искаш да кажеш, че съм победила, губейки? В това няма никакъв смисъл, господарю.“

Го се запита дали тази млада жена също знае как се хвърлят мъже. Не му се струваше вероятно. Изглеждаше много крехка, дори като се вземеше предвид как тези жени умишлено подсилваха външно крехкостта си. Тя почака той да отстъпи, после с известно усилие се изправи на крака. Изглежда, бе ударила десния си хълбок. Направи предпазливо крачка напред, но тъй като не се държеше на краката си, отново щеше да падне. Го беше готов. Хвана я.

— О — отрони тя отново така нежно, както и преди. Хвана ръката му и се отпусна изцяло върху гърдите му. Но той не усети никаква тежест. Освен че беше много красива и много млада, тя беше също така много лекичка. Може би, за разлика от останалите, тази наистина беше толкова крехка, колкото изглеждаше. Въпреки че се бе облегнала на него по необходимост, в очите й се четеше страх, сякаш по-скоро щеше да избяга от него, отколкото да се облегне на тялото му за подкрепа.

Той я успокои:

— Спокойно, господарке. Аз съм Го, главният телохранител на владетеля Хиронобу. Можете да разчитате на мен, колкото и на него.

— О — възкликна тя отново.

Го се усмихна.

— Казвате „о“ толкова сладко, господарке. Опитайте някоя друга дума. Нека видим дали можете да говорите така сладко или чарът ви се свежда само до „о“.

При тези думи младата жена се усмихна. Погледна го срамежливо и каза:

— Аз съм Новаки, дъщеря на владетеля Бандан.

Точно в този миг в замъка проехтя друга гръмотевица. Изглежда, нещо се изписа на лицето на Го.

— Да не би да се страхувате от гръмотевицата? — Изненада озари лицето на младата господарка Новаки. — Мислех, че вие, силните монголи, не се страхувате от нищо.

— Аз не съм монгол.