Есенен мост

Когато беше малка, мистериозните викове, вой и плач я плашеха, както и всяко друго дете в селото. Това място е омагьосано, говореха си те. Слушай. Това са гласовете на измъчените души и демоните. Когато се заслушаха, им изглеждаше извън всяко съмнение, че чуват свръхестествени гласове. Но само ако се заслушаха. И независимо от колко близо слушаха, никога не различаваха какво казват гласовете. Което, разбира се, само прибавяше още по-голямо вълнение към детския страх. Ако вършеха работата си, тогава не чуваха нищо, освен вятъра в дърветата, крясъците на птиците и на някоя лисица, бълбукането на потока, гласовете на дърварите, които си подвикваха в далечните долини.

В началото на медитацията на абатисата онова, което чуваше, приличаше повече на звука на вятъра, животните, водата и далечните гласове, а когато дишането й се забави и вниманието й се съсредоточи, то неумолимо я отнесе към демоничния характер на фантазиите й от детството. Дали беше така, защото се заслушваше? Или това наистина бяха гласовете на обитателите на световете, които я призоваваха и й напомняха за мимолетността на живота на този свят? Дали винаги е било така, или започна с пристигането на госпожа Шидзука на това място преди шестстотин години? А ако е така, означаваше ли то, че госпожа Шидзука наистина е вещица? Или звуците — реални или фантастични — вече не бяха незначителни странности при навлизането в медитация?

Накрая тя остави настрани всички догадки — каква полза да се отдава на нещо, което не води до нищо реално? — и се отдаде без усилие на прехода от мислене към резониращ покой.

1291 година, замъкът „Облак врабчета“

Лятото донесе дълбока тъга за госпожа Кийоми и катастрофа за рода. Съпругът й, владетелят Масамуне, беше обсаден от мощна вражеска войска на нос Мурото и бе убит заедно с баща й, двамата й по-големи синове и почти всички техни самураи. Синът й, който остана жив, Хиронобу, тогава стана владетел на Акаока — беше облечен във власт, преди да извърши първия и последния акт на титулуван предводител на рода — ритуално самоубийство преди идването на триумфиращия враг. В противен случай вражеските водачи щяха да го съсекат. Със смъртта на баща му, дядо му и братята му той бе станал владетел на провинция, а владетелите не се предаваха. Това, че беше шестгодишен, изобщо нямаше значение. Неговите по-големи братя бяха на десет и осем години и тяхната младост не ги бе спасила. Бяха придружили баща си на бойното поле, където за пръв път щяха да наблюдават как се води битка. Поне така смятаха. Вместо това бяха загинали.

Сега на госпожа Кийоми й оставаха само две задължения. Трябваше да присъства на самоубийството на най-малкия си син — верният телохранител Го щеше да отреже главата на Хиронобу, щом острието на ножа пробиеше кожата му — после тя също щеше да умре от собствената си ръка. Нямаше намерение да остане жива и да бъде унизена и оскърбена от узурпаторите. Тя не съжаляваше за себе си, но не можеше да не изпитва тъга за Хиронобу. Беше на двайсет и седем години, затова още не беше станала баба. Въпреки това бе изживяла пълноценен живот на любовница, съпруга и майка. А той бе станал владетел на Акаока, но щеше да управлява само часове, после щеше да умре.

Ала Хиронобу не умря, нито госпожа Кийоми. В момента преди владетелят да забие ножа в корема си, множество врабчета изведнъж се издигнаха от пресъхналото корито на потока, а звукът на полета им наподобяваше вълни, които се разбиваха в далечен бряг. Прелетяха точно над Хиронобу, като ятото им образува формата на крило. Под тях трептенето на светлината и сенките създаде илюзията, че той самият трепти — нереален, ефирен, подобно на призрак, уловен с крайчеца на окото. Всички го видяха. Няколко души се разкрещяха. Може би госпожа Кийоми бе една от тях.

Беше знамение. Боговете не одобряваха самоубийството. Това стана ясно на всички. Така Хиронобу не се самоуби. Вместо това бе решено той да предвожда малкото останали самураи срещу врага вечерта на същия ден. Вместо да умре до потока, щеше да умре на бойното поле. Смъртта беше неизбежна, но щеше да е смърт на смелчага, а богът на воините Хачиман обичаше смелите. Го щеше да се погрижи момчето да не бъде заловено живо от врага.

Коленичила, докато подреждаше оръжието на Хиронобу с размер, подходящ за дете, госпожа Кийоми се беше изравнила на ръст с него, както той бе обут с ботушите си на воин, а на главата носеше шлем със стилизирани стоманени рога. Госпожа Кийоми едва преглъщаше сълзите си. Миниатюрният нагръдник, умалените оръжия, лакираните самурайски ръкавици и предпазители за ахилесовото сухожилие — всички бяха предназначени за церемонии, а не след дълго щяха да бъдат използвани в истински бой. Гордостта, изписана на лицето на Хиронобу, почти премахна резервираността й. Тя побърза да заговори, за да скрие сълзите си.

— Помни, сега ти си владетелят на тези земи. Дръж се подобаващо.

— Ще помня — отвърна той. — Как изглеждам, мамо? Приличам ли на истински самурай?