Есенен мост

Подобен безкраен поток спомени и размишления естествено й пречеха да изпадне в онова състояние без мисъл, което обикновено съпътстваше работата й. Мислите, като нас самите, са само мехурчета в потока, вярно беше. Ала когато тя толкова свободно си позволяваше да се съсредоточи върху мехурчетата, потокът не можеше да я отнесе. Понякога беше по-подходящо да престане да опитва. Тя върна ръкописите, дървото и куршумите в хранилището, събра мускалите, които бе направила, и тръгна към залата за медитация. Преди да влезе, тя спря до масата, на която дискретно бяха показани предлаганите свещени реликви, и постави мускалите на точните им места.

Вечерта даваше възможност на монахините в Мушиндо да медитират, ако желаят. Участието в сутрешните или обедните сеанси беше задължително заради честото присъствие на външни посетители. Това в известен смисъл беше нещо като представление, което утвърждаваше монашеския характер на абатството. Ала вечер, когато нямаше гости, нямаше и задължения. В началото вечер не идваше никой. С течение на годините това се промени и сега всеки идваше вечер тук, поне за кратко. Дори тези, които имаха семейства в селото, се отбиваха за сеанс, преди да съблекат религиозните одежди и да се върнат вкъщи.

Ясуко бе първата, която започна редовно да прави вечерни сеанси.

Тя казваше, ако съм искрена и постоянствам, Буда непременно ще отговори на молитвите ми и ще оправи недъга ми. Не сте ли съгласна, преподобна абатисо?

Ясуко бе момичето, което бе опитало да се обеси, когато ги бяха хванали търговците на плът в Йокохама, вследствие на което вратът й се изкриви. Тя отчаяно желаеше да се върне в родното си село, да се омъжи, да има деца и да възобнови нормалния си живот. Ала никой нямаше да се омъжи за жена, чиято глава така идиотски висеше на една страна. Заради това тя ревностно посещаваше залата за медитации всяка свободна минута.

Буда не оправи врата на Ясуко, но може би чу молитвите й и им откликна по свой начин, защото един ден съвсем изведнъж цялата й мъка, разочарование, гняв и ненавист към самата себе си изчезнаха и тя изпадна в състояние на тих покой.

Преподобна абатисо, каза тя, искам да приема духовен сан.

Абатисата направи това, което си спомняше от церемонията по посвещаването на Джимбо от стария абат Дзенген, когато Джимбо стана последовател на Буда. Единственото, в което тя бе напълно сигурна, беше повтарянето на Четирите велики обета, затова накара Ясуко и останалите събрали се да повторят обетите сто и осем пъти, като в края на всяко повторение се просваха на земята.

Давам обет:

Да спася неизброимите живи същества…

Да премахна завинаги безкрайните изблици на желание, гняв и погрешни възгледи…

Да отворя очите си за безкрайната пътека на истината…

Да приема изключително благотворния Път на Буда.

Церемонията отне по-голямата част от предобеда и всички участващи изпитаха умора на гласа и на тялото, която доведе някои до изтощение. След това абатисата реши, че три повторения ще са достатъчни за всеки бъдещ кандидат, а вместо да се просва на земята, той можеше само да се поклони. В крайна сметка не бе ли вярно, че искреността, а не формата бе ключът към спасението?

Въпреки съмнителната ортодоксалност на церемонията тя, подобно на молитвите на Ясуко, имаше някакъв ефект, защото оттогава насетне Ясуко се държеше напълно в съответствие със заявените намерения. Тя практикуваше така последователно, както и Горо. Постепенно останалите последваха примера й.

По същество смехотворната ситуация не убегна на преподобната абатиса. Истинските духовни типажи на Мушиндо бяха един почти ням идиот и осакатена неуспяла самоубийца. Въпреки това, с течение на времето, тя също започна да се ангажира с медитация дори когато не беше необходимо заради гостите.

Тя безмълвно зае мястото си сред останалите сестри.

Докато седеше, обмисляше количеството на дървените фрагменти, куршумите и парчетата от ръкописи, които бяха останали, и размишляваше колко дълго те ще бъдат източник на свещени реликви. При ръкописите положението бе най-критично, защото те най-трудно можеха да бъдат заместени от новия материал. Парчето олово изглеждаше абсолютно същото като предишното, същото можеше да се каже за фрагментите овъглено дърво. Във вида на старата хартия имаше обаче нещо, което засега тя не можеше да имитира. Питаше не за пръв, а не и за последен път дали те бяха остатъкът от ползващия се с лоша слава сборник от заклинания „Аки-но-хаши“, създаден от принцесата вещица госпожа Шидзука в древни времена. Не че имаше значение. Важното беше качеството, а не произходът. А и това не беше от непосредствена грижа.

Беше започнала с дванайсет ръкописа, а в момента разполагаше с по-запазените части от останалите девет. Въпреки това не вредеше да се мисли за бъдещето. Мислеше за това, когато започна да медитира, но не дотам, че да стигне до някакво решение, а само колкото да оформи идеята и после да я остави настрани.

В следващия миг тя чу звуците на Мушиндо.