Есенен мост

Съпругата на владетеля даде живот на дъщеря. Годините минаваха, а нито съпругата, нито наложниците раждаха друго дете. Това пораждаше страх у васалите. Без мъжки наследник шогунът не би пропуснал да се опита да прекрати съществуването на рода. Все още владетелят беше спокоен, защото момичето, на съвсем крехка възраст, започна да показва признаци на голяма красота.

Той каза на главния си телохранител:

— Има само едно нещо по-лошо от красива дъщеря. Можеш ли да го назовеш?

Телохранителят отвърна, че не може.

— Грозна дъщеря — каза владетелят.

Телохранителят не знаеше дали владетелят говори сериозно или се шегува, затова нито се засмя, нито се съгласи, а само се поклони в знак на уважение.

Аки-но-хаши (1311)

1882 година, абатството Мушиндо

— И кои са родителите ви? — попита преподобната абатиса Джинтоку.

Младият мъж се разсмя и отвърна:

— Това е добър въпрос, много добър наистина.

— Разбира се, че е добър въпрос. Аз съм абатисата тук. Моята роля в живота е да задавам въпроси. Как се казвате?

— Макото.

Това беше само собствено име. Много добре. Не беше нейна работа да съди или изисква. След като не желаеше да разкрие повече за себе си, това беше негова работа.

Задоволи се само да каже:

— Предполагам, Макото-сан, че обмисляте живота на отшелник.

— И защо мислите така? — поинтересува се Макото. — Това е най-малко възможният път в живота ми в бъдеще.

— Имам способността да виждам духовните стремления — отвърна абатисата. Изобщо нямаше подобни способности. Просто разпознаваше безпогрешно скъпото облекло, добре подредената коса и увереността, която излъчваше животът в охолство. Всичко това тя видя у Макото много ясно. Абатството Мушиндо като всяка друга религиозна институция винаги имаше полза от покровители. Малко религиозно ласкателство можеше да се окаже много полезно. Дори онези, които се смятаха напълно лишени от вяра, омекваха, когато им кажат, че имат призвание.

— О, така ли? — Макото й се усмихна. — Казахте, че вашата роля е да задавате въпроси. Винаги съм смятал, че религиозните водачи отговарят на въпросите.

— Аз не съм религиозен водач — опроверга го тя. — Не съм нищо повече от портиер. Почиствам и държа нещата на мястото им. Метафорично казано. Ще изпиете ли един чай с мен? Можем да продължим да разговаряме.

— Благодаря ви, преподобни портиере — каза той и се поклони със събрани длани пред гърдите си по будистки маниер. — Може би някой друг път. Сега трябва да се върна в Токио.

— За да откриете родителите си — предположи абатисата — или себе си?

— Едното не води ли непременно до другото?

— Много добър въпрос, Макото-сан. Може би вие също имате талант за портиерска работа.

— Благодаря ви за комплимента — рече той. След като отново се поклони, той се обърна и тръгна по пътеката към портата на абатството.

Тя не откъсна очи от него, докато той не се изгуби от поглед. На кого й напомняше? Добре де, щеше да се сети по-късно. А и да не се сетеше — нямаше никакво значение. Беше сигурна, че ще го види отново. Думите му за истинската история на битката показваха степен на интерес към Мушиндо, който надхвърляше обичайния. Да, Макото-сан щеше да се върне, може би като щедър и редовен покровител. Тя отвърна поглед от вратата и продължи към работилницата си.