Есенен мост

Претърсиха жп гарата, разпитаха всеки, когото видяха, и не откриха нищо. Освен през времето, когато бе стоял с Джиро, никой не бе забелязал момче, което да отговаря на описанието на Макото, въпреки че млад мъж от японски произход, облечен като богат колежанин, какъвто беше, несъмнено щеше да предизвика значително внимание. Старк организира търсене и в други части на града, но знаеше, че вече е твърде късно.

Канада не го привличаше. Макото имаше по-добра посока наум. Мексико изглеждаше най-вероятната, ако съдеше по последния им разговор.

Джиро седеше на колене на пода, навел глава от срам. Беше се отпуснал там, неутешим, откакто бе изгубил Макото на гарата. Въпреки че бе облечен в съвременен западен стил, той бе заел позата на самурай, който не е изпълнил дълга си. Двайсет години в Америка, а мисленето му не се бе променило ни най-малко. Старк знаеше, че ако не постъпи деликатно, мъжът може да извърши самоубийство заради срамен провал, както смяташе той.

— Джиро — обърна се с твърди нотки в гласа Старк към него. — Защо си почиваш толкова спокойно? Отивай до телеграфа и изпрати телеграма на Мендоса. Когато се върнеш, бъди готов да заминеш. Ще разчитам на теб да заловиш Макото. И този път да останеш с него.

— Да, сър — отвърна Джиро. — Развързването на езика го оживи. Старк забеляза, че ако се почувстваше достатъчно наказан и достатъчно полезен, щеше да запази живота си. — Какво трябва да напиша в телеграмата?

— Боже господи, човече, за какво мислиш? Напиши му, че Макото може би е на път към него.

— Да, мистър Старк, веднага. — Джиро се поклони и се обърна да тръгне.

— Чакай — спря го Шоджи. Той влезе в стаята с бележка в ръка. — От Ву Чун Хин. Спешно.

Старк знаеше какво пише в бележката и без да я чете. Момичето. Беше забравил за нея. Не и Макото.

Малката спалня на етажа на публичния дом в „Джейд Лотъс“ беше прогизнала в кръвта на шест тела. Четирима от мъжете бяха застреляни, трима в корема, един в лицето. Обгарянията от барута говореха, че е стреляно отблизо. Петият бе изкормен с нож, вероятно собствения му, който все още стърчеше от трупа му точно под гръдния кош. Преди да достигне сърцето му, ножът бе разпилял вътрешностите му по пода. Гневно убийство. Старк погледна момичето. Вероятно изкормвачът бе този, който бе убил Сиуфон. Тя беше красива, около шестнайсет-седемнайсеттодишна, с евро-азиатски черти. Гърлото й беше дълбоко прерязано в основата на шията. Старк отбеляза:

— Не я е убил Макото. Направил го е този.

Ву кимна.

— По неговите думи е дошъл да я освободи. Тя е била, а-а, убита по непредпазливост.

— Къде е той?

— Където и да е — отвърна Ву, — той е прокълнат. Сега вече няма добра алтернатива. Той погледна към полицаите, които претърсваха стаята. — Този помощник се хранеше в ресторанта. Чул изстрелите. Беше тук миг след като Макото се е измъкнал.

— Ранен ли е?

— Не мисля. Той е бил най-близо — Ву посочи тялото с обгореното от барута лице, — а по ножа му няма следи от кръв. Съжалявам, мистър Старк. Мислех проблема за разрешен. Кой би могъл да предположи толкова глупава постъпка от негова страна, да рискува всичко за една проститутка.

Старк си каза, че очевидно е могъл, трябваше да може. Той самият бе извършил същото като Макото на неговата възраст. В Ел Пасо вместо в Сан Франциско. Различни места, един и същи резултат. Тя също бе умряла заради него, и то много по-лошо от това момиче. Синът невинаги е като бащата, бе казал Макото. Понякога за жалост обаче беше.

Един от полицаите, облечен в костюм вместо в униформа, помощникът, за който бе споменал Ву, дойде и леко отмести шапката си в знак на уважение.

— Мистър Старк.

Старк се бе срещал с него няколко пъти по повод кражби на пристанището. Весел, пълничък ирландец, който приличаше повече на дружелюбен барман, отколкото на пазител на сигурността. Помощник Мълиган. Юлисис Мълиган.

— Помощник Мълиган.

— Каква бъркотия — каза Мълиган.

— Да, но бъркотията е удобна за вас — отбеляза Старк. — Разбрах, че сте били пръв на местопрестъплението.

— Точно така, мистър Старк — Мълиган погледна Старк въпросително, когато заговори. — Закусвах долу. Спагети с онова червено свинско, което плава в тях.

— Бог да благослови апетита ви, помощник Мълиган. Вие сте герой. Заловихте Бандита в Чайнатаун и сложихте край на управлението на терора.

Помощникът погледна към мъртвите мъже, погледът му се местеше от един към друг, после се върна върху Старк.

— Един от тях Бандита ли е, сър?

— Онзи, когото сте застрелял в лицето, когато ви е доближил с ножа за месо.

Мълиган се намръщи и отново огледа труповете.

— Тогава са били банда? Застреляна е цялата банда?

— Не, той е бил смел и вероятно луд самотен злодей — Старк свали револвера трийсет и осми калибър от бедрото му, отвори го и го подаде на Мълиган. — Въоръжен с огнестрелно оръжие и нож, както го описват всички свидетели. Останалите бедни момчета и момичето са невинни безучастни наблюдатели.

Мълиган пое оръжието и го огледа.

— Всички гнезда са пълни.