Есенен мост

След като беше започнал обаче, му беше трудно да спре съвсем. Къщите бяха изключени като възможност. Тогава оставаха градските улици. Какво да прави там? Да бъде Робин Худ? Да краде от богатите и да дава на бедните? Харесваше му да краде от богатите. Но на кои бедни да дава? Повечето от бедняците в града бяха китайци или бели работници, които ги мразеха. Нито едните обаче не бяха обещаващ обект на благотворителна дейност.

После, един ден, докато обядваше в „Джейд Лотъс“, той улови погледа на млада жена, която първо почти обърка със сестра си Анджела, необяснимо облечена в китайска туника „чеонсам“. Когато я разгледа по-отблизо, той видя, че приликите са повърхностни и напълно се дължат на същия смесен произход. Последвалото привличане не беше любов или секс, а увлечение, предопределено от нейното съществуване, от съществуването на брат й, от техните сходства с неговите сестри и от различията между всички тях и самия него. Колко вероятно бе той да е този, който му бяха казали, че е, а именно син на Матю Старк? Доказателствата във вид на всички тези хора предполагаха, че не е много вероятно.

Историята на Сиуфон беше разказ за отхвърлянето и тормоза върху нея както от страна на англичаните, така и на китайците, за продажбата й в бяло робство. За нея беше теоретично възможно да се откупи, но сумата бе огромна и дългът й към Ву Чун Хин непрекъснато нарастваше. Свободата бе невъзможен сън.

Ето как Макото вече имаше бедни, на които да занесе плячката си като Робин Худ.

Можеше да благодари на бившия си съученик Виктор Бъртън за идеята за китайската им персонификация. Бъртън не правеше разлика. С някой друг аксесоар — да кажем, китайски нож за месо и проклятие, извикано на фалшив китайски — кой би направил разликата? Само истински китаец, а той не възнамеряваше да ограбва когото и да било от тях. Полицията щеше да търси виновника в Чайнатаун. Никой дори нямаше да се сети да заподозре разглезения млад мъж, който живееше заедно с жертвите — богаташи от квартала Ноб Хил.

Беше забавно, докато продължаваше. Пъхаше напосоки дрехи в пътна чанта, а мислите му блуждаеха.

— Надявам се, че ще се държиш както трябва в Канада — заръча майка му.

— Ще ми се наложи — отвърна Макото. — Какво друго да правя в канадска мина за добив на желязна руда.

— Човек може винаги да намери неприятностите — настоя тя — и те винаги могат да те намерят, ако не внимаваш. Затова внимавай.

— Винаги внимавам.

— Пиши ми често. На японски.

— Трябва да пиша на „кана“ — рече Макото. „Кана“ беше опростена и фонетична азбука. Така и не успя да усъвършенства двете хиляди пиктографски букви канджи, необходими за истинска основна грамотност.

— Взел си речника си, нали? Добра възможност е да практикуваш канджи.

Макото погледна майка си и се възхити, както винаги, на младежкия й вид, деликатността на чертите й, емоционалната й крехкост, издавана от мекия й, почти несигурен глас. Всички илюзии. Изглеждаше като по-малката му сестра, а всъщност годините й бяха два пъти повече от неговите. Изискаността на нейната физика криеше огромна сила. Що се отнася до емоциите, Макото не можеше да си спомни да е проявила страх или унил дух поне веднъж в живота си. Сега, когато имаше толкова много въпроси за самия себе си, той започна да си ги задава и за нея. Знаеше твърде малко подробности за нея, дори по-малко, отколкото знаеше за баща си, а за него той знаеше твърде малко.

— На колко години дойде в Калифорния?

— Двайсет. Казвала съм ти много пъти. — Тя го погледна въпросително.

— Страхуваше ли се?

Тя се усмихна, докато сгъваше старателно риза, която той бе хвърлил в куфара си.

— Нямах време да се страхувам. Ти се роди почти веднага, щом стъпихме на брега.

— Някога съжалявала ли си, че напусна Япония?

— Задаваш ми много въпроси.

— Напускам дома си. Не е странно, че това ме кара да мисля как ти си напуснала своя, нали? Разбира се, ти си напуснала по своя собствена воля и никога не си се върнала. Аз съм принуден да замина, но ще се върна у дома.

— Има една прочута поговорка — каза майка му. — Тъгата е еликсирът на поетите. Никога не съм била кой знае колко поетична.

— Макото-сан, мисис Старк — Джиро се поклони на прага. — Готов ли сте? Аз ще ви придружа до Канада.

— Страхотно — възкликна Макото. — Имам си дори бавачка.

— Тръгвай внимателно — заръча майка му — и се върни в безопасност.

— Не се притеснявай. Една година ще мине много бързо и аз ще се върна, преди да си разбрала.

— Грижи се за него, Джиро.

— Да, мисис Старк.

Джиро обаче нямаше шанс. Когато си спомни последния урок за хватката, която не може да се почувства, Макото го приложи, видоизменяйки го в хватката да се освободи от наблюдението на Джиро на жп гарата. Час след като бе излязъл с Макото, Джиро се върна, тичайки, задъхан обратно в къщата.

— Мистър Старк! Макото изчезна!