Есенен мост

— Всъщност не ме интересува кой знае колко какво се е случило — рече Макото. — Просто мисля, че е интересно, това е всичко. Единственото, за което лъжеш, е времето ти в Тексас и в Япония. Това предизвиква у мен любопитство какво се е случило всъщност.

— И сега си специалист по лъжата?

Макото вдигна рамене.

— Твоят живот си е твой живот, татко. Не е необходимо да ми казваш нещо, което не би желал.

— Тъй като тъкмо сме на темата, кажи ми малко лъжи за Сиуфон — атакува го Старк.

Макото замръзна на място.

Старк остави да мине малко време, Макото мълчеше. После Старк каза:

— Майка ти не ти е казала за третия начин, предполагам. При него лъжецът е толкова оплетен в лъжите си, че не може да произнесе и думичка.

— Не съм оплетен в нищо — окопити се Макото. — Никога досега не си ме питал за нея. Как разбра?

— Имах разговор с Ву Чун Хин — отговори Старк, а Макото през това време очевидно преценяваше колко знае баща му. — Името на Сиуфон изникна в разговора.

— Тя не ме отклонява от учението ми — увери го Макото. — Попитай когото искаш от моите професори и те ще ти кажат, че работата ми е толкова отлична, колкото е била винаги.

— След като си такъв ученик — продължи Старк, — предполагам, че трупаш при нея опит по литературни съображения. Или може би я учиш на английски.

— Това е просто забавление — настоя Макото. — Но в крайна сметка всеки опит дава литературни възможности.

— Ще пишеш разкази за нея.

— Обмислям тази възможност.

— Имам идея, която може би ще ти хареса.

Макото се разсмя.

— Ти никога не си чел нещо друго, освен предприемачески доклади.

— Ако напишеш тези разкази, може би ще ги прочета. Дори мога да ти предложа заглавие.

— Така ли?

— Да — потвърди Старк. — Бих ги нарекъл „Бягството на Бандита от Чайнатаун“.

— Завладяващо заглавие — иронично отбеляза Макото. Старк разбираше, че Макото все още не знаеше колко знае баща му. — Кара те да искаш да разбереш какво ще се случи.

— Онова, което се случва, е, че самоличността на Бандита от Чайнатаун ще бъде разкрита — рече Старк. — Голямата изненада в историята е, че той изобщо не е китаец.

— Не е ли?

— Не — потвърди Старк, — не е. Сега могат да се случат две неща, и двете лоши, едното — по-лошо. По-добрата възможност е той да бъде арестуван от полицията и да прекара следващите десет години в затвора, ако успее да оцелее там толкова дълго. Съмнявам се, че в „Сан Куентин“ има толкова много затворници, които се интересуват от литература.

— Това е по-добрата, така ли? — попита Макото. — Звучи доста мрачно. А каква е по-лошата?

— Да бъде убит от разгневените тонги — обясни Старк, — накълцан с китайски нож за месо най-вероятно, защото мразят да имат неприятности заради някой, който се маскира на китаец. С китайски нож за месо, тъй като Бандита го е използвал при един от грабежите си, за да накара всички да вярват, че е китаец.

С безизразно лице Макото каза:

— Това е прекрасен детайл — китайският нож за месо. Не бих си и помислил, че имаш такова богато въображение.

— И аз имам своите светли моменти.

— Твоята история води неизменно до трагедия — рече Макото. — Трябва да ме оставиш да поработя върху нея. Може би ще стигна до по-добър финал. Читателите предпочитат щастливия край.

Старк отговори:

— Не се притеснявай. Аз също имам финал.

— И кой е той? Затворът или смъртта.

— Нито един от двата. Защото има една изненада. Силно любящият баща на Бандита спасява глупавия си син, като го отвежда в Канада, преди полицията или тонгите да са стигнали до него.

— Канада?

— Точно така, Канада — категоричен бе Старк, — няма друго място на север, което да е така живописно. Бандита прекарва една година в Онтарио, където преди всичко се обучава в добива на желязна руда.

Макото потърка брадичката си с театрален жест на замисленост.

— От драматургична гледна точка би било по-добре това да стане в Мексико. Тропическият климат е по-романтичен. А мексиканските сребърни мини предполагат повече приключения, отколкото канадски мини за желязна руда.

— Бандита няма да преживява повече приключения — отсече Старк. — След като мине достатъчно дълго време и бъде забравен, той ще се върне в Сан Франциско и ще заеме полагащото му се място в ръководството на „Ред Хил Консолидейтид Къмпани“. Бях ли достатъчно ясен?

— Трябва да приемем този финал като отворен за обсъждане. Синът невинаги е като бащата. — Дали потръпна? На Макото така му се стори, защото баща му винаги го правеше, когато се обсъждаше въпросът за техните общи черти — или, по-точно, за техните различия.

— В момента не е отворен за обсъждане — не отстъпваше Старк. — И преди да приготвиш багажа си, донеси гривните от злато и слонова кост, които е загубила мисис Бъргър.

— Да, татко. Какво да си взема?

— Каквото искаш. Заминаваш след един час.

— Необходимо ли е толкова да бързам?

— По-скоро, да, Макото — гласът на Старк за пръв път издаде вълнение. — Да не мислиш, че се шегувах за полицията или за тонгите?

Макото въздъхна и се обърна, за да излезе.

— Един въпрос — спря го гласът на Старк.

— Да.

— Защо?