Есенен мост

От многобройните задачи, произтичащи от поста й, преподобната абатиса Джинтоку се наслаждаваше най-много на подготовката на свещените реликви. Преди да бъдат предложени на публиката, куршумите, овъглените дървени остатъци и останките от ръкописи трябваше да бъдат поставени в мускали, изработени от кухи бамбукови пръчки, всеки от които с размера на малък пръст, които на вид не се различаваха много от мумифицирани мощи и служеха да припомнят полезно на гостите на храма за несигурното положение и неизбежния край на всички живи същества. След като гостът направеше избора на мускал и съдържанието му бъдеше потвърдено, с благодарност се приемаше дарение, а отвореният край на бамбуковата пръчка се затваряше с бамбукова тапичка. В началото реликвите се продаваха на определена цена, но абатисата, природно предприемчива, с тънък усет към човешката природа, смяташе, че даренията ще донесат по-голям приход, убеждение, което бързо беше потвърдено от десетократното увеличаване на приходите. Когато бъдеха оставени сами да решават, онези, които търсеха материална помощ от духовната сфера, винаги заставаха на позицията на щедростта, в противен случай можеха да обидят самия дух, чиято помощ търсеха.

По-късно абатисата започна да прибира мускалите с куршуми и да поставя още по-малки фрагменти дърво и части от ръкописи в кухите бамбукови пръчки. Тяхната популярност намали значително наличността им, която някога изглеждаше неизчерпаема. След като реликвите свършеха, тя нямаше да се поколебае да започне производството им — твърдото й религиозно убеждение беше, че искрената вяра, а не материалната реалност е от огромно значение, — за по-просто обаче тя предпочиташе колкото е възможно по-дълго да предлага оригинални реликви. Не виждаше обаче никаква ценност в безотговорната честност. Ако реликвите от абатството се изчерпеха, потокът от посетители щеше да секне, както и препитанието на значителен брой от жителите на село Яманака. Като доверен духовен водач на общността съзнателно тя не можеше да допусне това да се случи.

Работата, която абатисата вършеше от толкова много години, имаше свой естествен ритъм, който я освобождаваше от товара на мисълта. Лявата й ръка държеше парче бамбук, а дясната — парче от ръкопис; очите й следяха двете ръце, бамбука и хартията; тя чуваше, без да се съсредоточава върху тях, ударите на сърцето си, дишането си, детски смях някъде отдалече; затвори мускала с подходящо парче бамбук, достатъчно здраво, за да не падне или да не притисне хартията, но без да го притиска силно, за да не затруднява клиента да провери съдържанието, преди да го купи; постави мускала в специалната кутия за мускали, съдържащи парчета от ръкописи. После повтори същите действия.

Лявата й ръка се протегна да вземе парче бамбук от горичката зад храма.

Дясната й ръка хвана парче от ръкописа, оставен в храма от госпожа Емили.

Сърцето в гърдите й издаде лекия шум на морско създание, което плува свободно в приятелски води.

Дишането й беше много спокойно, забави се, направи пауза и поднови своя ритъм.

Детският смях отново се чу, много по-отдалече, отиваше по посока на долината.

Преподобната абатиса Джинтоку затвори мускала с подходящо парченце бамбук.

Още няколко вдишвания и издишвания, минути или часове преминаха по този начин. Докато наново започваше да подготвя поредния мускал и не мислеше за нищо, нямаше никаква представа колко време е минало. Едва когато свършеше за деня и видеше броя на мускалите или забележеше колко са се удължили сенките, или понякога установеше, че дневната светлина си е отишла, тогава си даваше сметка за времето. После влизаше в залата за медитация за вечерния си сеанс, преди да се оттегли за нощта.

Днес преподобната абатиса не беше напълно погълната от любимото си занимание. Продължаваше да мисли за красивия посетител със странния акцент и докато мислеше за него, се улови, че си е спомнила за онази отдавнашна визита на госпожа Емили и госпожа Ханако. Беше по време на трагичните и тъжни събития през онези дни, когато развалините на манастира Мушиндо се превръщаха в абатството Мушиндо. Или отново беше станал абатство, защото ако това, което двете дами казаха на Кими, беше вярно, Мушиндо първоначално е бил абатство, а не манастир. Това е било преди почти шестстотин години. Какви странни обстоятелства бяха превръщали на два пъти Мушиндо в абатство. Беше трудно за вярване, но то обясняваше една от мистериите на мястото или поне, че беше факт, макар и да не изясняваше точното време.