Есенен мост

— Ти си син на Масамуне, владетел на Акаока, който разби монголските орди на Кублай хан в залива Хаката. Ти си истински самурай. А истинският самурай не бива да се тревожи толкова от вида си.

— Да, майко, знам. Но всички легенди за старите герои разказват колко хубаво са облечени. Тяхното оръжие, флаговете им, копринените им кимона, мечовете, конете им. Казват, че само увереният войнствен вид на владетеля Йошицуне е бил достатъчен да сломи духа на враговете. Казват също, че той е бил много красив. Това са важни качества за героите.

Госпожа Кийоми рече:

— Легендите украсяват всичко. Героите са винаги красиви и победоносни. Техните госпожи неизменно са красиви и верни. Ето какви са легендите.

— Но татко беше красив и победоносен — възрази Хиронобу, — а ти си красива и си му вярна. Когато разказват легенди за нас, няма да е необходимо да ги украсяват.

Тя не му каза, че всички малки момчета смятат бащите и майките си за красиви. Ако отронеше и дума, щеше да се разплаче.

Той изпъчи гърди и личицето му прие войнствен и намръщен вид.

— Излъчвам ли увереност на воин, мамо?

— Стой близо до Го — посъветва го тя — и прави каквото той ти каже. Ако съдбата ти е да умреш, тогава умри без колебание, без страх, без съжаление.

— Добре, мамо. Но не мисля, че ще умра в тази битка. — Той пъхна пръст под шлема си и се почеса. — Преди сто години в битката при Ичинотани владетелят Йошицуне е разполагал с едва сто мъже срещу многохилядния си враг. Точно както и аз. Сто двайсет и един души срещу пет хиляди. Той е спечелил и аз ще спечеля. Дали ще разказват за мен легенди, след като умра? Мисля, че ще разказват.

Госпожа Кийоми бързо се отвърна и изтри очите си с меката коприна на ръкавите си. Когато отново се обърна, тя се усмихваше. Подбра думи, които биха подхождали на приказка и ги каза:

— Когато се върнеш, ще измия кръвта на нашите арогантни врагове от меча ти.

Личицето на Хиронобу грейна. Подобно на воин преди битка, той се отпусна на едно коляно и направи кратък воински поклон.

— Благодаря ти, майко.

Тя постави ръце на пода пред себе си и на свой ред се поклони ниско.

— Знам, че ще направиш всичко, което зависи от теб, господарю.

— Господарю — повтори Хиронобу. — Ти ме нарече „господарю“.

— А не си ли?

— Да — отвърна той и се изправи на крака. Отново се гледаха в очите. — Господар съм.

Тя не очакваше да го види отново. Когато куриерът донесеше съобщението за смъртта му, тя щеше да нареди да подпалят замъка, а после щеше да забие острието в шията си. Нямаше да има приказна победа, нито легенди за красота и смелост. Ала и двамата щяха да имат нещо общо с героите и дамите от тези приказки. Никога нямаше да остареят.

Няколко дни по-късно пристигна куриер, но той донесе новината не за смъртта на Хиронобу, а за победата му. Лятото, което започна с такава трагедия, завърши с удивителен триумф. Шепата самураи бяха унищожили най-добрата част от армия, значително по-многобройна от тях.

Мълвата за невероятната победа на владетеля Хиронобу в горите на Мурото се разпространи много бързо. От всички посоки в имението запристигаха поклонници. Всички бяха чули за знамението на врабчетата и нямаха търпение да видят лично младия владетел. Малкият замък, веднага прекръстен на „Облак врабчета“, се пренасели. В края на продължаващите една седмица тържества, когато стана ясно, че повечето от посетителите високопоставени самураи ще издъхнат от алкохолно отравяне, ветрове с непредвидима променливост и необичайно много светкавици и гръмотевици станаха предвестници на задаваща се буря в ранната есен. Онези, които се бяха приготвили да си тръгват, се подготвиха да останат още известно време. Изглеждаше невъзможно, но всички станаха пияници. Изненадващо, никой не умря от това.

Само Го остана трезвен. Израснал с кумис, силното кобилско мляко, той така и не прие вкуса на оризовото вино, въпреки че бе в Япония от десет години. Когато минеше край някоя пиянска компания, хората често го викаха:

— Го!

— Господарю генерал!

— Господарю Го!

На лицето му се изписваше усмивка, която обаче не идваше от сърцето му, и така Го отвръщаше на веселието на другите. Струпването на тълпи в оградени места го правеше неспокоен. Все още пазеше номадската си привързаност към откритите пространства и мразеше затворените. Когато зад стените на замъка имаше толкова много хора, гърлото му се стягаше, не му достигаше дъх и той се потеше, сякаш беше в ранен стадий на смъртоносна болест.