Читаем Есенен мост полностью

Ала не тълпата и стените го правеха така неспокоен. Много повече го безпокоеше бурята. Никога не бе виждал толкова насъбрала се сила в небето. Нито в родните си степи, нито в огромните равнини на Китай, нито в планините и долините на Япония. Чести вълни от светкавици осветяваха небето, последвани моментално от чаткащите копита на хиляди препускащи призрачни коне. В непредсказуемия интервал между светкавицата и съпътстващата я гръмотевица Го потръпна. Обстановката изглеждаше още по-зловеща от странната липса на буря на земята. Въпреки вихрените събития на небето до долу не достигаше нито вятър, нито дъжд, нито друго явление, което да е последица от бурята. Това беше предзнаменование. Несъмнено. Но за какво? Едва ли възвестяваше настъпването на друг Танголхун. Го бе последният от този род и имаше само един наследник — сина му Чиаки. Проклятието на предсказанието можеше да бъде дарено със сила само от жена. Съпругата му беше родила момиче преди Чиаки и след него — още две момичета — Го уби всичките три женски при раждането.

Жена му плака, но нито го попита защо, нито се опита да го спре. Както винаги бе обещавала, тя поставяше неговото щастие пред своето. Затова нова нюрдженска вещица не бе родена, нито щеше да се роди. Защо тогава изпитваше такъв страх при всяко просветване на светкавицата и всеки грохот на небесните копита?

Сред хората от племето нюрджени разразяването на буря след победата беше знамение от огромна величина. Японците не го възприемаха, разбира се, така. За тях бурята беше израз на гнева на бога на гръмотевиците, бог, който най-добре се успокояваше от жертвоприношенията на свещениците, от дарената храна от жени и деца и от тежкото пиянство на мъжете. Това, за пиянството, беше съвсем разбираемо. Всяко събитие с някаква значимост винаги бе съпътствано от изпиването на океан от саке, оризово вино, към което очевидно всички самураи се пристрастяваха от най-ранна възраст. Ако нюрджените пиеха толкова много алкохол, никога нямаше да завоюват богатите пасища между Сините ледени планини и Червената драконова река. Ако монголите пиеха, те никога не биха победили нюрджените и Го все още щеше да язди с хората от своя род из необятната шир на Централна Азия.

— Го! Ела да изпиеш едно саке с нас!

— Велики генерале! Елате, елате!

— Вашето име ще живее сред най-великите герои на Ямато завинаги!

За самураите не бе трудно да го хвалят. Той беше чужденец и винаги щеше да остане чужденец. Поради това той не представляваше заплаха за тях. Никога не би заговорничил срещу господаря си, никога не би потърсил имение за себе си, никога не би повел армия към Киото, за да склони императора да му даде пълномощия на шогун. Чужденецът никога нямаше да управлява имение, никога нямаше да се ползва с лоялността на другите владетели, никога нямаше да бъде шогун. Най-високата чест беше запазена не просто за самурай, а за неколцината, в чиито вени течеше кръвта на Минамото, рода на легендарния Йошицуне. Хиронобу, чрез бабата на майка си, беше далечен роднина с тази велика фамилия. Може би един ден щеше да помисли върху това. Не и Го. Та той дори не беше японец. Затова самураите не се колебаеха да го хвалят на висок глас и искрено.

Го не знаеше какво предвещава бурята, но не беше оптимистично настроен. Спомни си какво казваха старите хора от неговото племе. Според тях последния път, когато грохотът на конските копита бе звучал толкова силно в облаците, е била родена най-голямата вещица на нюрдженските орди.

Танголхун на древните времена.

Прародителката на неговата майка.

Онази, която казала на легендарния Атила да следва слънцето на запад. Предполагаше се, че Атила беше направил точно това преди векове, хуните бяха последвали Атила и бяха открили своите земи на западния край на света, където живееха до ден-днешен с техните стада на тучни пасища, защитени от планини, подредени във формата на пръстен, разположени на двата бряга на огромна река.

Независимо че Го настоятелно наричаше този разказ легенда, която майка му бе украсила в подкрепа на своята яростна защита на вълшебствата, старите хора не можеха да бъдат убедени лесно.

Старите хуни, казваха те, не са били изклани от монголите. Онези, които са последвали Атила, са успели да избягат отвъд високия Урал. Един ден нюрджените също щяха да отидат там.

Старите, тайните истини се знаеха от вещиците, твърдяха те, чиито духове яздеха бурята и дивите стада на небето. Един ден онези, които разберат тайните, също ще яздят бурята.

Ясновидствата на майка му, смятаха те, са невероятно точни и силата на нейните предсказания не подлежи на съмнение. Един ден ще се появи магьосница, която ще разкрие всички загадки без изключение.

Го им се смееше. Майка му беше манипулативна мошеничка, която правеше всичко за себе си, нищо повече.

Сега, в далечна Япония, когато звукът от копитата на десет хиляди невидими степни коне гърмеше над него, той не можеше да се смее. Нещо се задаваше.

Го не смяташе, че това ще е благословия.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Виктор  Вавич
Виктор Вавич

Роман "Виктор Вавич" Борис Степанович Житков (1882-1938) считал книгой своей жизни. Работа над ней продолжалась больше пяти лет. При жизни писателя публиковались лишь отдельные части его "энциклопедии русской жизни" времен первой русской революции. В этом сочинении легко узнаваем любимый нами с детства Житков - остроумный, точный и цепкий в деталях, свободный и лаконичный в языке; вместе с тем перед нами книга неизвестного мастера, следующего традициям европейского авантюрного и русского психологического романа. Тираж полного издания "Виктора Вавича" был пущен под нож осенью 1941 года, после разгромной внутренней рецензии А. Фадеева. Экземпляр, по которому - спустя 60 лет после смерти автора - наконец издается одна из лучших русских книг XX века, был сохранен другом Житкова, исследователем его творчества Лидией Корнеевной Чуковской.Ее памяти посвящается это издание.

Борис Степанович Житков

Историческая проза