Есенен мост

Преди година на госпожа Кийоми никога не й се беше случвало да пътува толкова далече на север поне веднъж. Всъщност бе прекосявала Вътрешно море, когато напусна дома си в Кобе, за да се омъжи за бащата на Хиронобу, и по време на годишните си посещения при семейството си. Сега бе обещала на владетеля Бандан, че ще посещава два пъти в годината дъщеря му — през пролетта и през есента, за да види дали е добре. Тъй като беше майка на даймио и самият даймио я придружаваше по време на тези визити, за владетеля Бандан беше голяма чест, особено като се имат предвид неприятните обстоятелства. Тази обикновена проява на любезност го обвързваше още повече с Хиронобу чрез изискванията за чест и реципрочни задължения.

Като де факто регент на сина си за нея беше необходимо да обмисля тези неща. Официалният регент генерал Рюсуке беше добронамерен, но некомпетентен. Той беше регент само защото като старши оцелял командир на армията на рода това се очакваше от него — и защото беше достатъчно интелигентен да знае, че не е достатъчно умен, за да упражнява властта, с която бе облечен. В противен случай щеше да се наложи да бъде убит, тъй като да бъде пренебрегнат би било такава непростима обида, че той би бил задължен да устрои заговор срещу госпожа Кийоми и Хиронобу, независимо дали искаше или не. Тя, разбира се, не би го направила сама. Само вещиците убиваха враговете със собствените си ръце, обикновено с отрова или с тънка жица или игла в храма, под косата, или чрез задушаване. Последните два метода бяха практически неразкриваеми и затова бяха предпочитани от вещиците, които спяха с жертвите си. Мисълта да спи с тъпак като генерал Рюсуке предизвика гримаса на лицето й. Само това щеше да е достатъчно да я възпре дори да беше вещица. В интерес на истината, ако се налагаше да бъде извършено убийство, щеше да го извърши Го. Въпреки че беше варварин, той беше непоколебимо верен, както би бил всеки самурай. Какво щастие, че двамата със сина й можеха да разчитат на него.

Откъм абатството се дочу неистовият плач на бебе. Шидзука бе будна.

Хиронобу се покатери на един оголен камък и попита:

— Го, ако трябва да защитаваш това абатство от нападение, как ще го направиш?

Го отвърна:

— Преди всичко ще престана да се правя на такава лесна цел за вражеските стрелци.

— Сега наоколо няма вражески стрелци — учуди се Хиронобу. — Казах „ако“.

— Вие сте велик владетел — зае се да му обясни Го. — След като ще правите предположения за съществуващите условия, тогава трябва да знаете, че преди всичко трябва да предполагате каква е опасността, а не сигурността.

Хиронобу унило слезе от камъка.

— Необходимо ли е непрекъснато да се притеснявам, че мога да бъда убит?

— Никога не бива да се тревожите за това — възрази Го, — а винаги да си давате сметка за тази възможност. Завладяхте петнайсет провинции със силата на оръжието и така превърнахте в свои кръвни врагове бившите васали и роднини на петнайсетте владетели, на които помогнахте да се преселят в Чистата земя.

— Те се заклеха да ми се подчиняват в замяна на живота си.

— Наистина ли сте толкова млад, господарю?

— На седем съм — отговори Хиронобу. — Не съм толкова млад.

Внезапно отвъд стените на абатството се чу силен, пронизителен вой.

Хиронобу се приближи към Го.

— Измъчват някого. Не е редно да го правят на такова свято място, нали?

— Никого не мъчат. Плаче бебе.

— Бебе? — Хиронобу се заслуша, но на лицето му бе изписано съмнение. — Чувал съм как плачат бебетата. Звукът не е такъв.

— Бебе е — настоя Го. В студената пустош на гърдите му той чу как отекват думите му. Бебе е, беше казал той, но искаше да каже, че е вещица.

Как се беше случило? Той не знаеше. Беше си припомнял тази нощ отново и отново и въпреки това не знаеше.

В един момент той помагаше на дъщерята на владетеля Бандан да стигне до временното си жилище. В следващия лежеше с нея в руините на старата варварска крепост „Емиши“ на един час езда от замъка. Беше се възползвал от младостта и неопитността й, разбираше го. Не беше искал това да се случи, съвсем не. Отначало беше просто разходка, после препускане с неговия жребец, след това убежище в тези развалини от внезапно плисналия дъжд. После — после беше твърде късно да мисли, защото стореното бе сторено.