Финансист

Още от десетгодишна възраст Франк Каупъруд се проявяваше като роден водач. В основното училище, а по-късно и в гимназията всички се доверяваха безусловно на неговия здрав разум при всякакви обстоятелства. Беше упорит, смел и самоуверен. Към политиката и икономиката проявяваше любознателност от най-ранно детство. Книгите изобщо не го интересуваха. Беше добре сложено, широкоплещесто, стройно момче с открито, волево лице, с правилни черти, с големи ясни сиви очи; с високо чело и тъмнокестеняви, късо подстригани остри коси. Беше умен, инициативен и самостоятелен и вечно задаваше въпроси с горещото желание да получи изчерпателен и смислен отговор. Никога от нищо не беше боледувал, хранеше се с апетит и властно се разпореждаше с братята си: „Хайде, Джо!“, „По-бързо, Ед!“. Издаваше заповедите си не грубо, а уверено и Джо и Ед му се подчиняваха. Те бяха свикнали от самото начало да гледат на Франк като на главатар и с готовност се вслушваха в командите му.

Той все размишляваше за нещо — всичко го удивяваше, — но не можеше да проумее основното — какво представлява и как е устроен животът, на който и той самият се радваше? Как са се появили хората на Земята? И защо? Кой всъщност е сложил началото на света? Майка му му разказа легендата за Адам и Ева, но той не повярва в нея. Близо до дома им имаше рибен пазар и Франк обичаше, отивайки при баща си, повел братята си на следучилищен поход, да се спира при една от рибарниците, пред която бе изложен голям стъклен съд с чудновати морски екземпляри, доставяни от рибарите от Делауерския залив. Веднъж там видя морско конче — странна животинка, приличаща доста на конче, — друг път видя електрическа змиорка, чиито свойства можеха вече да се обяснят благодарение на откритието на Бенджамин Франклин. Един ден Франк видя в стъклен съд омар и сепия и стана очевидец на трагедия, която запомни за цял живот и която му помогна да разбере много неща. На омара, както стана ясно от разговорите на насъбралите се зяпачи, не давали никаква храна, тъй като считали сепията за полагаема му се плячка. Омарът лежеше на покритото с жълтеникав пясък дъно на стъкленицата и сякаш нищо не виждаше — не можеше да се определи накъде гледат малките му черни лъскави очи, но те явно не се откъсваха от сепията. Белезникава, мека като восък, прилична на парче свинска сланина, тя се придвижваше на тласъци, но щипците на врага, който явно не изпускаше нито една нейно движение, безпощадно откъсваха по някоя нова част от тялото й. Сякаш изхвърлен с катапулт, омарът връхлиташе към мястото, където сепията привидно дремеше, а тя бързо му се изплъзваше и се скриваше зад мастиленото облаче, което оставяше зад себе си. Не всеки път обаче успяваше да се измъкне невредима. Често парченца от тялото или от опашката й оставаха в щипците на легналия на дъното хищник. Младият Каупъруд дотолкова бе завладян от тази драма, че идваше всеки ден да я следи.

Една сутрин той застана пред стъкления съд и почти притисна нос към стъклото. От сепията беше останал вече само малък къс, а торбичката й със защитна течност бе празна. Омарът се бе закротил в единия ъгъл на съда, явно готов за нападение.

Този път момчето стоя по-дълго от всякога, наблюдавайки захласнато ожесточената схватка. Може би още сега, а може би след час или след ден сепията щеше да бъде мъртва; омарът ще я убие и ще я изяде. Франк погледна отново към бакъренозелената машина на унищожението в ъгъла на съда и се запита кога ли точно ще се случи това. Може би довечера. Да, довечера пак трябва да отскочи дотук.

Когато вечерта намина — какво да види, — очакваното бе станало. Около съда се бяха струпали хора. Омарът лежеше в ъгъла, а пред него разкъсаната на две и почти изядена вече сепия.

— Спипа я най-сетне! — каза един от зяпачите. — Когато застанах тука преди час, омарът изведнъж се хвърли и я сграбчи. Тя обаче беше изнемощяла. Беше загубила пъргавината си. Опита се да му се изплъзне заднешком, но омарът тъкмо това и чакаше. Той отдавна бе предвидил всяко нейно движение. Днес най-сетне я спипа.

Франк гледаше втренчено. Колко жалко, че бе пропуснал края. Като видя убитата сепия, за миг изпита жал към нея. После премести поглед към победителя.

„Струва ми се, че точно така трябваше да стане — си каза той. — Сепията не беше достатъчно пъргава.“ И продължи да разсъждава. „Сепията не можеше да убие омара — нямаше оръжие. Омарът можеше да убие сепията — той бе здравата въоръжен. Сепията нямаше с какво да се храни; на омара бяха предоставили плячка — сепията. Не беше ли естествено краят да бъде такъв? Би ли могъл да бъде друг? Не, сепията не можеше да се пребори“ — заключи той, припкайки към дома.